— Ццц, ццц, господин Рандолф — прекъсна ги госпожа Маккой. — Танците ще започнат всеки момент, а вие се бавите…
ГЛАВА 22
Фърн се дръпна рязко. Лекият укор в гласа на госпожа Маккой я притесни твърде много, за да остане в обятията на Медисън, но макар че усети лицето й да се изчервява от смущение и се ужасяваше от мисълта да се изправи срещу тази внушителна дама, тя се усмихна от удоволствие.
Най-накрая беше преодоляла бариерата; беше изживяла част от онова, което изпитваха влюбените жени. Имаше намерение да изживее дори още повече и то възможно най-скоро. Беше почти готова да обяви на света, че обичаше Медисън Рандолф. След това навярно нямаше да я интересува кой щеше да я види в прегръдките му.
— Защо се усмихваш така? — попита Медисън, докато влизаха вътре.
— Защото съм щастлива — отговори Фърн.
Медисън стисна ръката й.
— По-добре ще е да изглеждаш по-малко щастлива, защото всички ще се убедят, че сме правили нещо крайно неприлично на верандата на госпожа Маккой.
Фърн изведнъж си представи физиономията на госпожа Маккой, ако беше се случило нещо толкова неуместно, и усети в гърдите си да се надига изблик на смях. Опита се да го спре, но не успя. Той изригна като вулкан и привлече вниманието почти на всички в залата.
— Какво правехте там навън? — попита Бети Луис, загледана по-скоро в Медисън, отколкото във Фърн.
— Нищо — отговори Фърн.
— Не изглежда да е така.
— О, това ли? — махна с ръка Фърн, като се опита да спре смеха си. — Медисън току-що ми разказа един анекдот.
— Трябва да ни го кажеш — настоя Бети.
— Не мога — Фърн погледна дяволито Медисън. — Не е много приличен.
— Не мога да повярвам, че господин Медисън би разказвал еротични истории, а е изключено да го прави пред… дама.
— Тогава не го познаваш твърде добре — каза Фърн. — Не са много нещата, които не би направил.
Едва можа да повярва, че беше намерила смелост да отговори по този начин именно на Бети Луис. Мисълта, че привличаше такова голямо внимание, я накара да се почувства слаба. Посегна инстинктивно към ръката на Медисън.
— Бихте ли желали да ни водите на първия танц? — госпожа Маккой попита Медисън.
— Ще трябва да му намерите друга партньорка — каза Фърн. — Аз не умея да танцувам.
— Роуз беше единствената жена в залата, с която Фърн би желала да танцува Медисън, но в нейното състояние би било немислимо. Значи оставаха младите жени на Абилийн или Саманта, което не беше лесен избор за Фърн, докато не си спомни за топлотата в поздрава на бостънската красавица.
— Защо не поканиш Саманта? — попита тя. — Можете да ни покажете какво се танцува в Бостън.
Медисън се опита да се възпротиви, но Саманта прие без колебание. Като си проби път в навалицата до Фреди, Фърн каза:
— Ако успеем да намерим стая, където никой не може да ни види, ще ме научиш ли да танцувам?
— Наистина ли не умееш? — попита Фреди.
— Не умея. Бях глупава да откажа на Медисън да ме научи, когато ми предлагаше.
— Защо не опитате на страничната веранда — предложи Роуз. — Може би ще бъде по-добре, отколкото в стая.
— Фърн понечи да каже, че никой не би заподозрял някой мъж да върши нещо неприлично с нея, но се въздържа. Както казваше Медисън, тя винаги се подценяваше. Щом като мъж като Медисън с такъв голям избор от жени можеше да обикне нея, сигурно беше хубава, а може би и достатъчно хубава, за да съблазни светски мъж като Фреди.
Много скоро Фърн разбра, че не беше трудно да се научи да танцува, но трябваше да се съсредоточи върху стъпките си, а не да мисли за това, което можеха да правят вътре Медисън и Саманта.
— Трябва да научиш стъпките толкова добре, че да можеш да ги изпълняваш, без да се замисляш — каза Фреди. — Това ще ти позволи да водиш разговор с партньора си.
— Човек непрекъснато трябва да се упражнява да танцува — каза Фърн, като се зачуди как някой можеше да говори и да танцува едновременно. Все едно да я накарат да води разговор, докато връзваше теле с въже. Можеше да извиква команди, но това не може да се нарече разговор.
— Ние започваме да се учим от ранна възраст — обясни Фреди. — Умението да танцуваш е много важно условие да се появиш в обществото.
— Ние не ходим на танци повече от един-два пъти в годината. Е, в баровете може да се танцува всеки ден, но порядъчни жени не ходят там — добави Фърн.
— При нас всяка седмица се устройват танцови увеселения.
— Защо е необходимо? Не ви ли омръзва да танцувате с едни и същи хора?
— Не, защото се съобразяваме със строгите правила — не можеш да танцуваш с някого повече от два пъти за една вечер — обясни Фреди.
— Ако харесваш партньора си, защо не?
— Защото това би означавало, че проявяваш сериозен интерес. Един млад мъж трябва да разговаря с бащата на младата дама, за да получи правото да покаже такова внимание към нея.
— Искаш да кажеш, че би трябвало да разговаряш с баща ми, преди да можеш да танцуваш с мен три пъти?
— Да.
— Но той е мъртъв.
— Тогава би трябвало да разговарям с настойника ти.
Фърн реши, че трябва да е ужасно трудно да се живее в Бостън, ако трябваше да се иска разрешение за нещо толкова просто като танцуването. Не знаеше как Медисън се справяше. Той никога не искаше нечие позволение, за да направи нещо. Сигурно е причинявал голям смут сред настойниците при всяко свое появяване.
— Мисля, че вече се оправяш със стъпките — каза Фреди, когато усети, че Фърн става по-уверена.
— Ако не започне друг танц — отговори тя и двамата се върнаха в залата.
Почти съжали, че не беше останала навън. Медисън и Саманта още танцуваха, този път — в центъра на залата. Всички бяха спрели, за да ги наблюдават. Бяха толкова елегантна двойка! Фърн знаеше, че никога нямаше да се научи да танцува така, дори и да се упражнява на верандата до края на живота си. А още по-лошото беше, че те, изглежда, се забавляваха чудесно — разговаряха, смееха се, явно тя и Фреди изобщо не им липсваха.
Изпита желание да се измъкне, но се овладя. Не трябваше да бяга! Медисън беше казал, че я обича, и тя трябваше да повярва, че е истина дори когато държеше друга жена в ръцете си.
Но беше много трудно.
След като завърши първия танц с Медисън, Фърн усети, че част от напрежението освободи мускулите й. Беше допуснала грешки, но те не бяха сериозни.
— Можеш ли да разговаряш сега? — попита Медисън.
— Само с кратки изречения — тя му отправи тревожна усмивка.
— Предпочитам да ме гледаш.
Фърн вдигна очи, за да го погледне, но веднага направи погрешна стъпка.
— По-добре ще е да наблюдавам краката си, а теб мога да те гледам утре.
Но тя продължи да го поглежда. Сега вече разбираше защо понякога Роуз седеше мълчаливо и просто наблюдаваше Джордж. Дори и да гледаше Медисън всеки ден непрекъснато до края на живота си, никога нямаше да му се нагледа. А тази вечер тя най-после откри нещо друго зад красивото лице, арогантната усмивка и огромното самочувствие.
