преживяване не можеше да се сравни с яростта, която беше се надигнала у него, когато научи, че баща му умишлено отказал да плати таксата, защото решил, че Медисън ще бъде прекалено щастлив, ако е далеч от дома си.
Имаше неща, които никога не би простил — защото бяха му причинили рани, на които може би беше нужен цял един живот, за да заздравеят. Ако това важеше за него, трябваше да е вярно и за Фърн.
Зави зад ъгъла и видя Роуз и Джордж да излизат от къщата. Значи Фърн беше решила да остане вкъщи. Не знаеше защо си беше помислил, че ще тръгне. Щеше да й бъде необходима голяма смелост, за да се покаже пред целия град, облечена в рокля. Това би означавало, че е готова да направи някои промени в живота си.
Отказът й означаваше, че й беше удобно нещата да останат такива, каквито бяха. Медисън можеше да го разбере, но не можеше да го приеме. Идвайки в Канзас, той беше решил да обърне гръб на по-раншното положение, но нямаше намерение да остави Фърн да изживее живота си в страх и погрешно разбиране за света. В това се съдържаше нещо повече от заложеното й на карта бъдеще. Неговото щастие също имаше значение и той не желаеше да се отказва толкова лесно.
— Закъсняваш! — каза Роуз, когато Медисън слезе от файтона.
— Струва ми се, че не е имало причина изобщо да идвам.
— О, не знам — отговори тя широко усмихната. — Мисля, че те очаква голяма изненада.
— Поне Уилиям Хенри си помисли така — каза Джордж. — Той смята дамата ти за много красива.
— Уилиям Хенри? — повтори Медисън объркан.
— Той искаше да целуне Фърн за „лека нощ“, но не можа да я познае. Надявам се, че ти ще се справиш малко по-добре.
Сърцето на Медисън прескочи един удар.
— Значи тя ще дойде? Когато ви видях сами двамата…
— Чака те вътре — отговори Джордж. — Ще се видим на партито. — Той хвана съпругата си за ръката и й помогна да се качи във втория файтон.
Макар че разстоянието до дома на семейство Маккой беше много късо, би било невъзможно да се ходи пеша по прашните улици и да се пристигне в приличен вид.
Медисън взе разстоянието до Фърн сякаш беше с крила. Съмнението беше изчезнало, а заедно с него и нежеланието да подложи на изпитание смелостта и любовта на Фърн. Знаеше, че все още има въпроси, на които тя трябваше да си отговори, но вече беше направила първата крачка и навярно с негова помощ щеше да извърви и останалата част от пътя.
Когато влезе в стаята, завари Фърн седнала, но щом го видя, тя бързо се изправи на крака. Вълненията й се отразяваха в очите. Страхът, че той нямаше да хареса това, което виждаше, беше толкова явен, че Медисън щеше да й каже, че е красива, даже и да приличаше на шарена телица.
Но тя наистина беше красива, дори повече, отколкото беше си представял… За разлика от Уилиям Хенри я позна веднага. Нито роклята и цветята в косата й, нито фактът, че не беше облечена в панталони и елече от овча кожа, не можеха да го накарат да обърка Фърн. Всяка нейна черта се беше отпечатала завинаги в паметта му.
— Ти си като лебед — проговори най-сетне той.
— Какво? — попита Фърн смутено.
— Това е от приказката, която майка често ни разказваше — за едно патенце, на което всички се подигравали, защото било много грозно, докато един ден пораснало, погледнало отражението си във водата и разбрало, че е станало най-красивата и грациозна от всички птици. — След като каза това, Медисън усети, че напрежението напуска Фърн, а предпазливото й изражение се превръща в плаха усмивка.
— Не изглеждам ли странно? Няма ли да ми се смеят хората? Не бих могла да го понеса и ще си тръгна, ако дори един човек се ухили подигравателно.
— Никой няма да се смее — увери я Медисън, — но ще бъдат шокирани от красотата ти. Тази вечер ти си наистина красива.
— Радвам се! — отговори Фърн, очевидно все още невярваща на думите му. — Би било срамота след грижите, които положиха всички, дори и ти, като си ми купил тази рокля.
Сега дойде редът на Медисън да се почувства неловко.
— Не е нужно да си придаваш вид, че всеки момент ще се обърнеш и ще побегнеш — продължи Фърн. — Вярно е, че се ядосах, когато Роуз ми го каза, но промених мнението си, когато разбрах, че си пожела да не ме насилва да я обличам и че по-скоро би пропуснал партито, отколкото да ме притесняваш.
— Виждам, че Роуз говори колкото всички други от семейството.
— Беше честно от нейна страна — увери го тя. — Не можах да си остана у дома след всичко това, нали? И ако наистина не съм грозна…
— Не е необходимо да вярваш на моите думи — каза Медисън. — Почакай и ще видиш какво ще стане.
— Видя ли госпожица Брус и брат й, преди да тръгнеш от хотела?
— Придружих го до дома на семейство Маккой, преди да дойда тук. — Той се наклони малко по-близо. — Не бих го казал на никой друг, но тази вечер ти изглеждащ също толкова прекрасна, колкото Саманта.
Фърн се почувства така, сякаш литва във въздуха. Медисън я смяташе за красива колкото Саманта! Тя не го вярваше нито дори и за минута, но нямаше никакво значение! Единственото важно нещо беше, че Медисън го е казал и че то звучеше съвсем правдиво.
Пътуването беше твърде кратко, а Фърн въобще не се интересуваше дали щяха да пристигнат някога на партито. Беше доволна да е с Медисън, да се наслаждава на възхищението му, да слуша комплиментите му.
— Всеки мъж ще пожелае да танцува с теб — каза Медисън. — Но запомни, че съм много ревнив.
— Не се тревожи. Ще им откажа на всички, дори и на теб, защото не умея да танцувам.
— Забравих. Трябваше да те науча.
Само че някои неща бяха попречили, помисли си Фърн. Винаги нещо се изпречваше на пътя й.
— Но все ще измислим нещо — каза Медисън.
Десетки кабриолети и файтони бяха спрени около къщата на семейство Маккой. Светлината струеше от всеки прозорец, а игривите ритми на цигулките съперничеха на по-дрезгавите звуци, долитащи от баровете на улица „Тексас“.
— Ще те оставя до вратата, докато намеря място за файтона — каза Медисън. — Няма да отнеме много време.
Само като си помисли, че трябва да се изправи сама пред погледите на всички, Фърн усети, че сърцето й се смразява. Нямаше да влезе в къщата на Маккой сама, дори и да се наложеше да се обърне кръгом и да си тръгне пеш към къщи.
— Ще дойда с теб — нетърпеливо каза тя.
— Но може да си изцапаш роклята!
— Не ме интересува. Да позволя на Роуз и госпожа Абът да ме пъхнат в тази рокля ми костваше цялата смелост и сега нямам сили да вляза сама в тази къща.
— Не трябва да влизаш вътре. Можеш да ме чакаш вън, докато се върна.
— Не — каза Фърн, потрепервайки пред мисълта, че щяха да се втренчат в нея непознати мъже и тихо да я обсъждат познати жени. Би могла да го изтърпи, ако беше с Медисън — можеше да понесе всичко, докато той беше с нея — но не и сама.
Като помоли двама файтонджии да приближат кабриолета и файтона си, Медисън успя да намери място за своя файтон близо до дъсчената пътека, която минаваше пред къщата на семейство Маккой.
— Ще те понеса по пътеката — каза Медисън, когато Фърн започна да слиза.
— Мога да ходя и сама.
След всичките усилия, които са положили за теб, не мога да допусна да се изцапаш.
— Не можеш да ме разнасяш наоколо като момиче от някой бар. Хората ще се разприказват…
— Това ли правят с момичетата от баровете? — попита той с дяволска усмивка на лицето. — Трябваше да прекарам по-малко време в хотела.
— Знаеш какво имам предвид.
