Уилиям Хенри си беше направил истинска дървена колиба. Беше си построил от малки пръчици и конюшня. В конюшнята имаше около десетина дървени кончета и крави. Трима каубои на коне обикаляха наоколо, навярно да пазят от конекрадци.
— Това е много хубав комплект — каза Медисън, докато Уилиям Хенри галопираше един от ездачите в конюшнята. — Баща ти ли ти го поръча?
— Ами — отвърна Уилиям Хенри, без да отклони поглед от играчките си. — Чичо Солти ми го направи и ще ми направи още, докато ме няма.
Първият ездач завърши обиколката си на конюшнята. Уилиям Хенри избра друг и започна втора обиколка.
— Ездачът има ли име? — попита Медисън.
— Това е чичо Монти. — Той вдигна нагоре фигурата, за да може Медисън да я разгледа хубаво. — Виж, прави гримаса.
— Защо? Да не би някой да е откраднал някоя от кравите му?
— Не. Онова момиче го тормози отново. Чичо Монти не обича момичета. Казва, че причиняват прекалено много проблеми.
Медисън си помисли, че двамата с брат си можеха да се разберат по някои въпроси в крайна сметка, Фърн със сигурност беше обърнала живота му наопаки.
— Кой е другият ти ездач? — отново попита Медисън.
— Това е татко — отговори Уилиям Хенри, като му показа най-едрата фигура. — А този е чичо Хен, който също не обича момичетата.
— Хубаво е, че татко ти ги обича.
— И татко не ги обича — заяви Уилиям Хенри натъртено. — Той обича мама.
— И аз харесвам майка ти — каза Медисън, като се опита да прикрие усмивката си.
— Всички я харесват — заяви отново Уилиям Хенри. — Тя никога не причинява неприятности, а оправя нещата.
Такова трябваше да бъде момичето, за което смяташе, че ще се ожени, но това бе описанието на Саманта, а той се беше влюбил във Фърн, което беше най-голямото бедствие на запад от Мисисипи.
— Предполагам, че не всяко момиче може да бъде като майка ти.
— Чичо Монти каза, че обвързването му с Айрис е по-лошо от това, да тръгнеш след теленце с гладък като кадифе гръб или да попаднеш в ноктите на котка в някой шубрак. Казва също, че Айрис трябва да бъде депортирана.
Медисън се разсмя.
— Тя откъде е?
Уилиям Хенри се огледа наоколо, после се приближи към Медисън и прошепна на ухото му:
— Чичо Монти казва, че е дошла от ада — захили се Уилиям Хенри доволно. — А мама казва, че не трябва да изричам думата „ад“, но чичо Монти я употребява през цялото време. Мама каза, че ще го удари гръмотевица, а татко отговори, че гръмотевицата нямало да си губи времето.
Медисън знаеше, че не биваше да насърчава детето, но за пръв път усети някаква обич към племенника си. Никога не беше проявявал интерес към децата, но Уилиям Хенри беше по-различен, може би защото беше син на Джордж, част от собствената му плът и кръв. А може би беше така, защото виждаше у него детето, което самият той беше, преди баща му брутално да разруши вярата му в света.
А може би виждаше у него сина, който можеха да имат с Фърн.
Каквото и да го беше развълнувало, той вече не изпитваше нужда да го сподели с Роуз. Знаеше какво искаше и как да го постигне. Но той беше прибавил това в списъка си — искаше син точно като Уилиям Хенри. Искаше да продължи рода Рандолфови, за които да бъдеш част от семейство, беше най-важната роля в живота им, и най-голямата награда.
ГЛАВА 20
Едно почукване на вратата изтръгна Медисън от вглъбяването му. Той измърмори някаква ругатня, отмести вестниците настрана и стана. Отвори вратата и видя следователя от Пинкъртън, който беше наел.
— Влезте — каза той.
Поканата не прозвуча искрено, но мъжът влезе с такова желание, сякаш беше желан и очакван гост точно в този момент.
— Как е семейството на Еди? — попита Медисън.
— Живеят добре. По-добре с парите, които им изпратихте. Съпругата е добър иконом.
— Ами ранчото как е?
— Хората на брат ви са свършили за една седмица повече работа, отколкото съпругът й, откакто е купил мястото. Смятам, че жената няма да има нищо против да го задържите.
— Тя ще бъде добре дошла при него веднага, щом приключи делото. Получихте ли някакъв отговор на запитванията си?
— Малък. Има само един мъж, който отговаря на описанието, което направихте, но до този момент не можах да открия нищо, с което мога да го обвиня в убийството.
— Имате ли някакви идеи?
— Не. А вие?
— Една.
— Кажете ми я — каза мъжът и седна.
В деня на партито Роуз стана от масата след закуска и съобщи кратко:
— Време е да премерим онази рокля. Да отидем в стаята ми.
Фърн беше мислила през цялата нощ за момента, в който щеше да облече роклята, но се оказа неподготвена, когато видя двете рокли върху леглото на Роуз. Едната беше дневна, с плътни сини поли и бяла горна част, украсена с редуващи се тънки сини ивици и малки сини цветчета. Много красива рокля, но не можеше да се сравнява с другата — бална рокля от блестящ яркожълт плат. От толкова дълго време Фърн се беше противопоставяла на желанието да носи рокля, че беше забравила, че някога го бе имала, но сега повече от всичко друго на света искаше тази златиста рокля.
— Какво мислиш?
Мислеше си, че жълтата рокля беше съвършена и че би продала любимото си бързоного пони само за да може да я носи заради Медисън, но знаеше, че нямаше да й стане.
— Изобщо не разбирам от рокли — отговори тя смутена, сякаш признаваше някаква вина. — Ами ти?
— Мисля, че са хубави — каза Роуз — особено жълтата. Би била просто идеална за тена ми, а синята навярно е повече по твой вкус, защото е малко по-семпла и не толкова натруфена.
Фърн погледна синята рокля, но погледът й се върна отново към жълтата.
— Коя би облякла за парти? — попита я Фърн.
— Жълтата. Синята е за вкъщи или когато отиваш на гости.
— Тогава, струва ми се, че ще е по-добре да премеря най-напред жълтата.
Фърн знаеше, че ако се облече в тази рокля, проблемите й не биха се разрешили, а вероятно биха станали повече, но сега това не я интересуваше. Искаше да отиде на забавата, и то точно в тази рокля.
Но не беше толкова просто. Ако отидеше, се съмняваше, че щеше да може да се върне някога към живота, който беше водила, преди Медисън да слезе от влака в Абилийн. Решително затвори съзнанието си за последиците. Ако не го направеше сега, нямаше да събере смелост да го направи в друг момент.
През целия си живот беше живяла със страх, който диктуваше всичките й постъпки, но днес щеше да изхвърли предпазливостта на вятъра. Щеше да облече тази рокля и да отиде на партито, щеше да танцува през цялата нощ, макар че нямаше никаква представа как се танцуваше.
Медисън щеше да си замине много скоро, а заедно с него и мечтите й. Не можеше да промени нищо, но тя щеше да има този единствен миг, тази единствена последна възможност да разпери крилата си и да
