ГЛАВА 29
Белтън облиза устните си с изражение на вълк, който се готви да нападне жертвата си.
— След това, страхувам се, че ще трябва да последваш братовчед си.
Тя видя, че той с усилие се мъчи да се владее. Усмихна се, но това беше усмивка на койот преди схватка. Стомахът й се сви от страх, но тя запази самообладание. Той приближи леглото. Беше я завързал толкова здраво, че не можеше да помръдне.
— Направо бях смаян, когато те видях онази вечер. Нямах представа какво криеш под елечето. — Седеше до леглото и я гледаше алчно в гърдите.
Концентрира мислите си върху Медисън и братята му — трябваше да са се върнали от Топека и да са тръгнали, след като Уилиям Хенри е казал къде е отишла майка му. Щяха да намерят Роуз, но Медисън нямаше да знае къде да я търси. Трябваше да разчита на себе си.
— Защо се криеш? — попита той.
— Крия се от хора като теб.
— Тогава никога не е трябвало да обличаш онази рокля.
Нямаше да му позволи да оскверни любовта й към Медисън. И трябваше да излезе оттук жива. Той може би е луд. Ако е така, една дума или грешно движение можеше да го накарат да я убие.
С едно внезапно движение ръката му се насочи към гърдите й. Несъзнателно тялото й се изопна. Той само леко я докосна, усмихна се с насмешка, наслаждавайки се на ефекта от мъчението си.
Фърн очакваше да я залеят вълни на неизразим страх, но погнусата от докосването му вече не можеше да я стъписа. Не чувстваше нищо друго освен гняв, задето този мъж си мислеше, че има право да притежава тялото й против желанието й.
Чувстваше ръцете му да докосват гърдите й, ту едната, ту другата. Мускулите й се напрегнаха, но тя не мигна, не се отдръпна, с нищо не издаде отвращението си. Мъчително бавно той продължи заниманието си. Явно целеше да я накара да загуби самоконтрол, но тя не беше онази беззащитна девойка отпреди осем години, а жена, и то по-силна от него.
С бързина, която я изненада, Белтън грабна корсета й и го разкъса до кръста. Чу се шум от скъсването на плат и тракането на копчетата по пода. Очите й се разшириха от ужас. Събра цялата си смелост да не се разплаче. Устните му се разтегнаха в садистична усмивка, когато ръцете му се провряха между скъсания корсет към гърдите й. Той седна на ръба на леглото и не помръдна. Дъхът й секна.
— След онази нощ винаги съм искал пак да те докосна — промърмори той.
Изражението му я плашеше. Прочете в очите му гняв и ярост, но не беше сигурна дали има признаци на лудост. Изведнъж той хвана гърдите й и ги стисна толкова силно, че от болка очите й се напълниха със сълзи.
— Кожата ти е толкова бяла…
Въпреки болката Фърн долови съвсем слаб звук, идващ отвън. Конски копита. Някой препускаше в галоп! „Моля те, Господи, дано да е Медисън.“ Трябваше да отвлече вниманието му. Може би, обзет от налудничавите си мисли, не чуваше приближаването на конника. Тя навлажни изпръхналите си устни и промълви:
— Защо тогава се опита да ме изнасилиш?
В първия момент си помисли, че няма да получи отговор — имаше вид на човек, потънал в собствените си мисли.
— Кожата ти беше толкова бяла… — отвърна той накрая.
— Какво търсеше до имението на Конър днес? — попита тя отново, опасявайки се, че ако спре да говори, той ще долови тропота на копитата, които се чуваха все по-отчетливо.
— Знаех, че ще минеш по този път. Чаках те.
— Но ти не ме познаваш, дори не си ме виждал преди.
Ръката му се плъзна надолу към корема й. Фърн едва се сдържа да не извика от отвращение.
— Видях те в града, как вървеше наперено, обута в панталон, както никоя друга почтена жена, а мъжете въздишаха след тебе. Задоволяваха се само да ти се възхищават отдалече, но не и аз. Беше достатъчно да кажа, че търся да купувам говеда и те ми разказаха всичко, което ме интересува. Включително и къде пасеш стадата си.
Тропотът на копитата вече кънтеше в ушите й. Само още една минута, дори само няколко секунди.
— Ти не ме познаваш… не ме харесваш… как можеш…
— Кожата ти е толкова бяла…
Беше така зает с мислите си, че не чу Медисън, преди той да нахълта в стаята.
Медисън го удари с всичка сила по главата, но Белтън не падна. С рев на диво животно той се обърна, пръстите му бяха свити като нокти на хищник. Двамата мъже се вкопчиха един в друг като освирепели животни, мятаха се из стаята, изпочупиха малкото покъщнина и се претърколиха отвън на тревата. С няколко точни удара Медисън го зашемети и накрая Белсън се свлече на земята.
— Нарани ли те? — Медисън се втурна в стаята и започна да развързва Фърн.
— Не. Аз го ядосах толкова много, че той забрави за намеренията си.
Когато Медисън я освободи напълно, тя се притисна в обятията.
— Той ме искаше, защото си мислеше, че съм, каквато бях преди. Когато му казах, че сме се любили, направо полудя.
— Той си е луд отпреди.
— Единственото добро нещо в случая е, че вече не се страхувам от него. Ако не ме беше вързал, можех да го убия.
— Радвам се, но…
— Медисън? — изпищя Фърн, като скочи и го дръпна. Белтън стоеше на двора, с насочен към Медисън пистолет. Двамата се скриха в тъмната част на стаята. Медисън не можеше да си прости несъобразителността: не беше завързал Белтън и бе пуснал пистолета си.
— Стой до стената — прошепна Медисън на Фърн. — Аз ще взема пистолета.
— Но той е до вратата. Ще те убие.
— Това е единственият ни шанс. Иначе ще ни избие като зайци в капан.
Чуха се изстрели и два куршума се забиха в отсрещната стена. Медисън успя да вземе своя пистолет и пръстът му беше вече на спусъка, когато Белтън влезе вътре. Неговият пистолет обаче вече беше празен и той го хвърли, извади от колана си друг и се обърна към ъгъла, където се беше скрила Фърн.
Медисън почувства изгаряща болка — беше ранен, но трябваше да го спре. Прицели се в силуета на вратата и стреля. Пистолетът падна от ръката на Белтън и лицето му се разкриви от болка и ужас. Хвана се с две ръце за слабините и с неистови писъци обикаляше стаята. Спъна се и падна на земята, като продължаваше да се гърчи; на панталона му под колана се беше образувало голямо червено петно.
— Свърши се. — Медисън помогна на Фърн да стане. — Повече няма да те безпокои.
Излязоха от къщата и видяха Хен на петдесетина крачки.
— Кървава история, а, братко? Къде, по дяволите, се целеше? — попита той, като посочи червеното петно на панталона на Белтън.
— Изненада ме. Не можах да се прицеля добре.
— Преди осем години беше по-точен, но и така е добре. Най-после ще бъде изправен пред съда!
Фърн почувства, че нещо топло и лепкаво се процежда между пръстите й. С ужас видя, че ръката й е изцапана с кръв.
— Ти си ранен! — почувства се виновна, защото за втори път го прострелваха заради нея.
— Трябва или да се върна в Бостън със следващия влак, или да си припомня как се стреля…
— Предпочитам Бостън — отвърна без колебание Фърн. — Не искам това да се случи отново.
ГЛАВА 30
— Стой мирно! — скара й се Роуз. — Не можеш да се венчаеш в незакопчана рокля.
Фърн се гледаше в огледалото с одобрение. Беше облякла жълтата рокля, която Медисън й бе купил за партито.
— Не мога да се омъжа за Медисън във всекидневна рокля. Обзалагам се, че Саманта ще дойде в
