Беше направила още една крачка напред. Сега само да можеше да овладее чувствата си към Тайлър.
— Убий я! — изкрещя Регис Кокрейн на Франк Сторак. — Тя е развалила годежа. — Регис беше открил Франк в тясното му жилище на една от кривите улички край площада.
— Все още си ми длъжник за първата работа — настоя Франк. — Нищо няма да направя, докато не си получа дължимото.
Регис Кокрейн хвърли гневен поглед на Франк Сторак. Сега, когато Дейзи беше отказала да се омъжи за Гай, убийството беше единственият начин да докопа земята й. След смъртта й ще изфабрикува някакви неплатени дългове на баща й. Никой няма да се усъмни в това.
Неговите крадци на добитък трябваше да откарат стадата на Грийн и Кордова, ако те не продадат скоро земята си. Малките нападения бяха просто предупреждение. Земята на Дейзи беше последната част от мозайката и му трябваше сега.
Регис подаде на Франк сто и петдесетте долара.
— Колко време ще ти трябва, за да наемеш помощници?
— Не ми трябва никой. Сам мога да го свърша.
— По-добре го свърши добре. И този път тръгни към Монтана, щом свършиш. Не искам да те виждам повече.
— Днес определено бяхте дяволски щастлив да ме видите.
— Не вярвах, че ще стане толкова трудно с това момиче. Преди винаги е правела това, което й кажат.
— Никога не можеш да бъдеш сигурен с жените — каза Франк. — Аз самият се пазя от тях.
— Не ми пука какво правиш — каза Регис. — Само ме отърви от нея и се махай от този район. Ако те хванат, ще се закълна, че никога не съм те виждал.
За момент Регис се изкуши да убие Франк и да наеме някой друг. Този човек не беше друго, а амбициозен некадърник, но Регис нямаше търпение да сложи ръка на тази земя. Тя ще му даде оръжие срещу онези копелета, които се опитаха да го отрежат, защото майка му беше половин испанка и половин индианка навахо. Винаги го гледаха отвисоко и се опитваха да го пренебрегнат. Какво, по дяволите, бяха те, освен имигранти-парвенюта! Това беше неговият град. Той бе роден тук. Ще унищожи всеки, които се опита да го пренебрегне.
Докато Дейзи гледаше Тайлър да язди пред нея, без нито веднъж да загуби дирята на откраднатите животни, тя осъзна, че иска той да я люби. Точно затова беше настояла да дойде с него. Ако просто искаше обратно откраднатите животни, щеше да изпрати Рио. Тя го знаеше. Тайлър също. Чудеше се какво ли си мисли той. Не беше спрял да приказва, откакто намериха следата.
— Няма причина толкова много крави да се съберат на едно място, докато пасат — каза той, като посочи към отпечатъците от копита. — Няма причина те да тръгват към планините. Но конските следи сред тях са това, което ги издава.
Той разпознаваше всички растения, край които минаваха, казваше й кое кога расте, кое има лечебни свойства, кое обичат най-много кравите, говореше за тревите, за необходимите условия за едно пасбище — все неща, които щяха да й трябват в следващите години. Надяваше се, че ще запомни поне част от тях, но не можеше да мисли за друго, освен за близостта му и за целувката, която ще получи довечера.
Целуваше я всяка сутрин и всяка вечер. Като че ли не отдаваше голямо значение на това. Просто я целуваше и продължаваше да работи. В началото това я изкарваше от равновесие, но скоро се овладя. Това, което беше започнало като решителна схватка, се беше превърнало в резервираност. Той нямаше да каже нищо, докато тя не признае, че има нужда от него. Тя нямаше да се поддаде, докато той не признаеше, че я обича.
Започваше да се чувства много нервна с приближаването на всяка вечер. Чакаше, очакваше, искаше. Никога нямаше да изпитва същото към Гай. Никога нямаше да го последва в диво преследване на крадци на животни. Той нямаше и да й предложи. Би си останал вкъщи и би пратил някой друг.
Освен това присъствието на Тайлър й действаше успокояващо. Въпреки нереалните му мечти, той беше най-способният мъж, който някога беше срещала. Можеше да готви, да живее сам в планината, да построи хижа, на която дори професионален дърводелец би се възхитил, да работи в ранчо, без да изпита никакво затруднение. Сега беше тръгнал след крадци на добитък, сякаш това е излет с приятели.
Следата се стесняваше от време на време и тя яздеше плътно зад него. Чувстваше се в безопасност, когато гледаше нагоре в очите му. Чувстваше се сигурна, когато той я взимаше така, сякаш тежи не повече от Джулия Мадиган. Чувстваше се важна и ценна, когато той неохотно я остави с Гай. Чувстваше се желана, когато той я гледаше с тези страстни кафяви очи.
— Скоро ще излезем от земята ти — каза Тайлър. — Тогава може да стане по-опасно.
— Защо?
— Ако кравите не са белязани и са на ничия земя, принадлежат на този, който ги намери. Според закона той има точно толкова право на тях колкото и ти.
— Но това са си моите крави.
— Не можеш да го докажеш.
— Какво смяташ да правиш?
— Няма да мога да кажа, докато не ги настигнем.
Дейзи се опита да си представи какво може да стане, когато намерят крадците, но беше много по- интересно да остави ума си да витае около очакването на вечерната целувка.
Колкото повече яздеше до него, толкова повече място заемаше той в мислите й. Щеше ли да бъде различно сега, когато са съвсем сами? Спомни си последната нощ в хижата и се чудеше дали е готова за последствията от отприщването на вулкана от желание, които знаеше, че той е овладял.
— Няма да ги настигнем днес — каза Тайлър. — Може би трябва да се връщаме.
— Това значи, че утре ще трябва да изминем същото разстояние.
— Живеем в опасна страна. Тези хора няма да дадат лесно онова, което са свикнали да си взимат.
— Това е още една причина да продължим — каза Дейзи. — Няма да търпя крадци.
— И как смяташ да се справиш с това?
— Засега с теб. После ще наема някой друг.
Тайлър се изсмя:
— Наистина има в личността ти страна, която не познавам.
— А ти имаш много, които си крил. Но това не е по темата. Аз няма да се върна.
— Добре. Тогава нека ги намерим преди нощта. После ще реша дали е по-добре да се срещнем с тях вечерта, или да дочакаме сутринта.
Крадците можеха да чакат до сутринта, но тя не можеше.
Малко след здрач намериха крадците. Държаха кравите в малък каньон.
— Дори не ги пазят — посочи Дейзи. — Всеки може да дойде, да махне коловете и да ги изкара.
— Вероятно не виждат нужда да сложат пазач.
— Какво ще правиш?
— Ще си направим лагер на около миля оттук. Ще приготвя вечерята и ще поспим.
— Не се отнасяй с мен като с идиот — нетърпеливо каза Дейзи. — Може да не зная нищо за залавянето на конекрадци, но това са си моите крави и очаквам да ми казваш точно какво възнамеряваш да правиш.
Тайлър имаше упорит вид. Ясно беше, че се опитва да реши точно колко да премълчи.
— Ти каза, че мога да направя всичко, което реша. Ти беше този, който ме насърчи да се опитам да живея сама. Сега не можеш да се отдръпнеш. Така ще бъдеш по-лош и от Гай.
Те тръгнаха обратно по следата, за да търсят подходящо за лагер място.
— Как си представяш това?
— Гай не вярва, че една жена може наистина да се грижи за себе си. Той ще се съгласи с някои неща, за да ме успокои, но няма да ме насърчава. Ти го направи.
— Да те насърчавам, не значи, че мисля, че можеш да се справиш с крадци на добитък.
— Не съм казала, че искам аз да се справя с тях. Може би просто искам да се уверя, че ти няма да
