колко го желаеше тялото й, тя не би го оставила да я докосне, освен ако не й признае, че я обича.
Обърна се в постелята си, но и така не й беше удобно. Този нощ щеше да бъде ужасна. Почти се надяваше, че крадците ще се бият. Така поне ще има нещо друго, за което да си мисли.
Тя лежеше и наблюдаваше Тайлър. Не трябваше, но не можеше да затвори очи. Сякаш нещо я теглеше към него. Той трябва да бе чувствал същото, защото обърна лице към нея. Погледите им се срещнаха през малкото разстояние, което ги разделяше. Очите му винаги досега изглеждаха така, сякаш невидим щит ги защитаваше от всичко извън него. Тази нощ те бяха широко отворени и блестящи. Досега никога не беше изглеждал толкова достъпен, като че ли най-после е премахнал стените, които го отделят от нея и от всеки друг човек на света.
Но в погледа му тази нощ имаше нещо ново, нещо топло и привлекателно. Той сякаш я канеше при себе си. Тя знаеше, че това не може да е вярно. Тайлър не беше способен наистина да допусне някой до себе си.
— Обичам те.
Дейзи замръзна. Тези думи трябваше да я възпламенят, но вместо това те превърнаха в камък ума и тялото й. Не беше в състояние да помръдне, да отговори, да мисли. Като че цял живот бе чакала Тайлър да каже точно тези думи, а сега беше парализирана, глупашки безпомощна и безмълвна.
— Като зная какво си мислиш за мен, едва ли би искала да чуеш точно това.
Той не беше разбрал нищо. Но кога ли беше разбирал. Чудеше се как един мъж с неговата чувствителност може да знае толкова малко за жените. Дори ако не го обичаше, дори ако не искаше никога да го види отново, тези думи щяха да са добре дошли.
— Не исках да си го призная.
Това не я изненадваше. Беше прекарал целия си живот, като се е самоубеждавал, че не чувства нищо. Не беше изненадващо, че му трябва много време, за да разпознае любовта, когато тя най-после се появи.
— Зак го знаеше от много отдавна. Лаура също. Аз не, предполагам, защото твърде много години отказвах да чувствам каквото и да е.
— Защо?
Последва мълчание. Дейзи си помисли, че отново е изпаднал в един от дългите периоди на мълчаливост.
— Баща ми беше жесток човек. Някои дори биха го нарекли злобен. Имаше навика да ни кара да се състезаваме един с друг за похвалата му. Ти си виждала само Хен, но другите ми четирима по-големи братя са точно като него. Аз не бях толкова добър. Те бяха по-високи, по-красиви и по-умни, можеха да яздят по- бързо и да скачат по-високо.
Когато бях на седем, татко доведе вкъщи едно чистокръвно червеникавокафяво жребче на черни петънца. Каза, че мога да го задържа, ако докажа, че съм достатъчно добър за него. Знаеше, че братята ми ще ме оставят да победя, за да задържа коня, така че ме накара да се състезавам с едно момче, което мразех, Леонард Крейвън.
Цяла седмица Джордж и Мадисън ме водеха по всеки фут от маршрута, съветваха ме как да направя всеки скок, кои хълмове да взимам бавно, за да пестя сили, кои не мога да взема с пълен галоп. Обичах този кон. Нарекох го Циклон, защото беше най-бързият кон в конюшнята. Знаех, че ще спечеля състезанието.
Но Леонард беше три години по-голям. За него беше въпрос на гордост да не загуби от мен. Той излезе бързо напред и ми препречваше пътя, когато се опитах да мина. На скоковете ме блъскаше, така че едва не падах. Въпреки това щях да спечеля, но като започнах да го изпреварвам на правия участък, той удари Циклон по главата с камшика си и така го накара да се отклони от маршрута.
Загубих с една дължина.
Татко беше толкова бесен, задето загубих, че даде Циклон на Леонард. В този момент го намразих, но не можех да покажа чувствата си. Това само щеше още повече да разяри татко. Така че се скрих в конюшнята. Не исках да плача, но когато си спомнех, че Леонард ще язди Циклон, не можех да се спра.
Татко ме спипа. Каза, че мъжете никога не плачат, особено мъжете от семейство Рандолф. Каза, че макар да не съм много добър Рандолф, той ще се увери, че никога повече няма да плача. Щеше да ме бие, докато се науча да приемам всеки удар без сълзи. И го направи.
Дейзи беше ужасена. Не можеше да повярва, че има човек, който може да направи нещо толкова жестоко.
— В началото плачех. Ударите от камшика са болезнени. Но той ме удряше, изкрещяваше ми да спра да плача и после пак ме удряше.
— Не зная защо не си плакал все по-силно.
— Защото го мразех твърде много. Исках да му покажа, че не може да ме докосне, не и отвътре, където беше най-важно. Спрях да плача и го гледах в лицето, докато спря. След това му проговорих само веднъж.
— Какво направи майка ти?
— Стоеше до мен, кършеше ръце и ме молеше да не ядосвам баща си, докато една от жените в кухнята мажеше раните ми с мехлем. Мама винаги вярваше, че татко ще бъде мил и обичлив, ако синовете му не го ядосват.
— Кога беше единственият път, когато му проговори?
— Избягах. Джордж ме върна, но аз бях решил да си отмъстя на татко. Пъхнах камъче в лявото предно копито на любимия му ловджийски кон. Когато дойде време за големия есенен лов, конят окуця и татко загуби голям облог. Казах му, че аз съм го направил. Едва не ме уби, но аз само го погледнах. Казах му, че ако някога ме докосне отново, ще го убия, като порасна. Скоро след това се преместихме в Тексас. Татко се присъедини към армията на Южните щати и никога повече не го видях.
Дейзи не знаеше кога или как се е случило, но тя се оказа извън собствената си постеля, легнала до Тайлър, а ръцете й бяха обвити около него. Това й напомни за нощта, когато той я прегръщаше, докато тя плачеше за баща си.
— Реших, че ако си забраня всякакви чувства, нищо няма да ме нарани. Нищо не чувствах, когато напуснахме Вирджиния, когато татко и момчетата тръгнаха на война, когато мама почина. Но сега, когато искам да изпитам нещо, не мога.
Дейзи се чудеше дали наистина е опитвал. Вероятно това го е плашело много, карало го е да чувства, че губи контрол. Тя никога не бе могла да се контролира. Любовта й беше донесла свобода. Той беше направил това за нея и дори не го знаеше.
— Не ти разказах всичко, за да те убедя, че съм различен от това, което ти си мислиш, че съм. Не съм сигурен защо ти го казах. Просто си помислих, че може би искаш да знаеш нещо за мен.
Дейзи взе ръката на Тайлър и я обви около себе си. Нейните чувства бушуваха също като неговите, но тя беше по-сигурна, че го обича. Ако можеше да направи нещо за него, щеше да го направи. Но досега беше опитала всичко, което можеше да измисли. Единствено можеше да продължи да го обича.
— Студено ми е — каза тя. Нямаше намерение да го казва, но си го мислеше. Мислеше си също така и още нещо.
— Не мога да спя до теб цяла нощ и преди разсъмване да си тръгна, както направих в хижата.
— Зная.
— Но ти не искаш да се омъжваш за мечтател, за човек, обсебен от златната треска, за човек, който се опитва да те командва.
— Обичам те.
— Не разбирам.
— Нито пък аз.
Тайлър протегна ръка и леко докосна бузата й:
— Наистина те обичам. Не го казвам просто така. Не искам на сутринта да съжаляваш.
— Ще съжалявам само ако не го направиш.
— Почти от първия миг, когато те видях, поисках да те любя.
Беше мило да го каже, но само защото го е казал, не значеше, че трябва да бъде толкова глупава да му повярва.
