чувство. Когато ръката на Тайлър проникна в нея, вече беше сигурна в това. Всяка частичка от нея предупредително пищеше, сякаш готова да се надигне и да се бори срещу това вмешателство.
Но някъде дълбоко под страха, напрежението и несигурността, Дейзи почувства онова усещане в корема й да расте и да потича като водите на летен дъжд. Когато умът й се бореше да разбере какво става с нея, тялото й продължаваше с нетърпение да го приема. Почувства как започва да се отпуска, да се приближава към Тайлър, да иска все повече, а не по-малко. Топлината продължи да се увеличава и тя почувства как цялото й тяло започва да отговаря на докосванията му. Постепенно съзнанието й се стесняваше и накрая не мислеше за друго, освен за магията, която предизвикваше Тайлър.
Не знаеше кога Тайлър е легнал над нея, осъзна го едва когато той дръпна ръката си.
— Може в началото да ти е малко неудобно — прошепна той.
Усещаше натиска му, докато той бавно проникваше в нея. Но той беше толкова нежен, че на моменти тя се притискаше в него, искаше той да достигне някаква нужда дълбоко в нея.
— Ще те заболи — предупреди я той, — но ще е само за миг.
Тайлър потъна дълбоко в нея. Една остра болка я накара да извика, но той покри устата й с целувка. Когато започна да се движи в нея, болката постепенно намаля и копнежът да го усеща се усилваше. Тялото й сякаш се бе превърнало в нажежено до бяло ядро и тя не съзнаваше нищо.
Притисна се в Тайлър, опита се да го обгърне, да го погълне така, че да може той да достигне онова място дълбоко в нея и да задоволи нуждата, която сякаш растеше с всяка секунда. Накрая стана настоятелна, почти безумна. Тайлър сякаш не правеше достатъчно да прекрати тази агония, която беше и сладка, и горчива едновременно.
Нуждата на Дейзи растеше, докато тя престана да обръща внимание на всичко друго. Нищо сега нямаше значение. Оковите вътре в нея сякаш ставаха все по-тесни и тесни и тя се почувства така, сякаш скоро ще бъде превърната в нищо. Само нуждата й растеше безгранично.
Тогава почувства в нея да се надига една вълна, която я издига, после още една, после те последваха непрестанно една след друга и тя сякаш се мяташе безпомощно между тях. Притисна се в Тайлър, пръстите й се забиха дълбоко в плътта му, а тялото й се бореше, за да принуди неговото да открие душата на нейната нужда.
Вълни от чувствено удоволствие пулсираха в нея, туптяха и тя имаше усещането, че няма да може да диша. Една последна пулсираща вълна се надигна от някъде дълбоко в нея и точно когато си мислеше, че ще умре, бентът се пръсна и облекчението я заля на пулсиращи вълни.
Едва след като малко от напрежението се отцеди от тялото й, тя осъзна, че сега Тайлър е обхванат от същата нужда, която така скоро бе измъчвала и нея. Тялото му беше сковано, дишаше със шумни стенания и движенията му не бяха равномерни. Движеше се дълбоко и бързо. Наведе се напред, докато тялото му се притисна в нейното, и с поредица мощни движения се изпразни в нея.
Накрая, напълно изтощен, той рухна.
Дейзи лежеше неподвижно и се опитваше да осъзнае значимостта на това, което току-що се беше случило с нея. Не искаше да говори или да се движи. Искаше само да усеща. Тайлър лежеше с ръце около нея и тялото й беше сгушено в неговото. След това, което се случи, нищо не можеше да ги раздели. Между тях беше изкована една връзка, която изглеждаше по-силна от различията им. Всичко се беше променило.
И все пак като че си бе останало същото. Щеше да й е необходимо време, за да разбере. А междувременно, беше доволна да остане там, където е.
Тайлър никога не бе искал да се бави, след като е бил с жена, а сега не искаше да се отдели. Дейзи лежеше в извивката на тялото му, топлината й се сливаше с неговата. Да споделяш постелята си беше толкова странно усещане. Само че не споделянето на леглото бе странно, а споделянето на малка част от себе си. Да обвие ръце около нея, да я притиска до себе си, да иска да е близо до нея, всичко това изискваше да направи малък пробив в защитната стена, с която се беше оградил. Този пробив го правеше неспокоен, но не го караше да се чувства зле.
Трябваше му всяко късче смелост да си признае пред Дейзи, че я обича. Това беше първият пробив в защитата му. Не, още преди това, когато искаше да я люби. Преди това, когато я целуна. А може би още по-преди, когато огради за нея кътче от стаята или когато я хранеше, или когато се тревожеше за раната й.
По дяволите! Това не беше малък пробив. Защитата му беше в пълен безпорядък. Може би вече бе рухнала, а той беше такъв глупак, че не го съзнаваше. Но все пак някак си това нямаше значение. Харесваше му това, което има, и не би направил нищо, за да го промени.
Не се помръдваше. Знаеше, че трябва само да я събуди, за да й се наслади отново, но се колебаеше. Нещата бяха толкова добре в състоянието, в което се намираха. Той погали кожата й с пръсти. Беше мека и топла. Досега никога не си е позволявал да се наслаждава така на някоя жена. Никога преди не е искал да го прави.
Преди никога не ти е пукало за онези жени без лица, те ти даваха само физическо разтоварване. Това изобщо не е същото.
Любовта е странно чувство. Не я разбираше. Започва с това да си загрижен за някого, да искаш да бъдеш с него. Но не можеше да се каже докъде ще свърши. Улови се, че мисли за нещо повече от тялото на Дейзи или физическото удоволствие, което можеха да си дарят един на друг. Той си мислеше за други нощи освен тази, за дни, утрини и вечери. Всъщност, нямаше край на бъдещето, в което се лутаха мислите му, и навсякъде в него беше Дейзи.
Това не биваше да го изненадва. Беше го накарала да изостави търсенето на злато. Той беше преодолял мечтите си, за да й помогне. Никога не си беше мислил, че нещо подобно може да се случи, но ето го него — доказателство, че се е случило точно това.
Ако щеше да се грижи за безопасността й, по-добре да направи нещо за тези крадци. Знаеше, че тя очаква да тръгне с него, но щеше да се чувства по-добре, ако е сам. Така няма да се притеснява, че нещо може да й се случи. Крадците вероятно не очакваха неприятности, но той не беше виждал крадци, които да не са готови да се бият за собствеността, която са откраднали. Дейзи с удивителна бързина се беше приспособила към новия си живот, но все още не беше готова за сражение. С малко късмет ще може да отведе обратно кравите, преди тя да се е събудила.
ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА
Тайлър се измъкна от постелята. Искаше му се да остане, да остави кравите сами да се грижат за себе си, но не можеше.
Студеният вятър щипеше голата му кожа. Той се облече припряно и оседла коня си. Дейзи не се размърда. За момент изпита тревога, че я оставя сама. Но може би така щеше да бъде в по-голяма безопасност, отколкото с него.
Ездата до малкия каньон му отне по-малко от десет минути. Тайлър с успокоение видя, че половината каньон е в сянка. Ако крадците се събудят, ще им е трудно да стрелят по някой, когото не виждат.
Тайлър използва въжето си, за да свали коловете на ограждението, без да слиза от коня. Да подкара животните към разграденото място се оказа проста работа. А още по-лесно беше да ги подкара по обратния път.
Тайлър би взел и конете на крадците, но те бяха спънати до малка колиба. Щеше да бъде действително невъзможно да ги отвърже, без да събуди поне един от крадците. Тайлър току-що беше стигнал до изхода на каньона, когато чу вик от колибата. Секунди по-късно един изстрел прозвуча в нощта и куршумът се заби в някаква скала високо в склона на каньона. Като нададе вик, Тайлър подкара коня си право сред говедата.
Те нямаха нужда от много окуражаване и тръгнаха обратно по следата си.
Дейзи изведнъж се събуди. Преди да си зададе въпроса какво я е събудило, в нощта прозвуча изстрел. Обърна се към Тайлър, но той не беше там. Конят му също го нямаше.
Тръгнал беше след кравите съвсем сам. Тя напрегнато се вслуша и успя да долови трополенето на копита. Трябва да е подкарал кравите обратно. Сега крадците го преследваха. Дейзи нямаше време да му се
