Тайлър осъзна, че тя е права.
— Не го правя нарочно. Така съм свикнал сам да обмислям нещата и след това да действам, че не се спирам да се посъветвам с никой друг.
— Това е чудесно, когато живееш в планината с мулетата си и онази пума, но тук не е така.
Това щеше да бъде една рязка промяна за него. Не знаеше дали може да се справи.
— Върни се да търсиш злато — каза Дейзи. — Белязането е почти приключило. Сега, когато хванахме крадците, ние с Рио ще се справим.
— Мислиш ли, че си готова сама да управляваш това ранчо?
— Не изцяло, но все в някой момент ще трябва да започна. А докато ти си наоколо, ще завися от теб.
— Това е, защото аз зная много за кравите.
— Още една причина да си заминеш. Аз трябва да се науча да се справям с трудностите. Няма да успея, ако ти си тук.
— Ще остана, докато приключи белязането.
— Виждаш ли? Правиш си каквото си наумиш.
— Вярно е — каза Тайлър. — Обичам те и искам да бъда с теб. Искам да зная, че си в безопасност и че си щастлива. Искам да се оженя за теб.
Дейзи спря коня си:
— Това е вече изненада. Кога реши, че златото, хотелите и самотата не са достатъчно?
Не му харесаха обидните нотки в гласа й. Не беше очаквал, че някога ще каже на жена, че я обича и иска да се ожени за нея и това ще я ядоса.
— Мисля, че се влюбих в теб още в хижата. Мисля, че затова не исках да си тръгваш. Не исках нищо да обърква плановете ми. Не исках да се влюбвам. До скоро не знаех, че искам да се оженя за теб.
— Кое те накара да решиш?
— Не искам да живея без теб.
Дейзи го гледа доста продължително, но, изглежда, бе заета със собствените си мисли, а не с предложението му. Каквото и да минаваше през ума й, то не я правеше щастлива. Не показваше радостта, която Тайлър бе очаквал, че трябва да изпита една жена, когато някой мъж й направи предложение.
— По едно време се надявах, че ще ми предложиш да се омъжа за теб, когато това беше почти единственото нещо, за което си мечтаех.
На Тайлър не му хареса как прозвуча това. Гласът й беше твърде равен и безразличен. Не му харесваше и погледът й. Очите й бяха безизразни, затворени, скрити, сякаш тя бе отнесена нанякъде.
— Въпреки че не исках да се омъжвам за човек, завладян от треската за злато — продължи Дейзи, — вероятно бих приела. Толкова те обичах. Но аз се промених през последните няколко седмици. Ти си отговорен за това. Ти ми каза, че мога да бъда каквато си поискам, че не трябва да разчитам на мъж, за да бъда личност. Не ти вярвах. Бях твърде уплашена. Не бих научена да мисля, че мога да живея сама. Затова и едва не се омъжих за Гай. Тогава ти се върна и ме принуди да се замисля за единствената друга възможност — аз самата. Е, направих го. Но с това се освободих от необходимостта да завися от който и да е мъж. Включително и от теб.
— Но ти каза, че ме обичаш.
— Така е. И винаги ще те обичам, но обичам също така и свободата си.
— Трябва да има начин да си оженим, без ти да се чувстваш ограничена.
— Може и да има, но не мисля, че ти си готов да го търсиш. Освен това, за човек на прага на толкова важна промяна в живота си ти имаш твърде много неизвестни. А аз искам мъжът да е наясно със себе си, а не да се чуди какво изпитва. Съпругът ми няма да мисли за мен като за нещо, което е объркало плановете му.
— Не исках така да прозвучи.
— Може би, но докато не успееш да го кажеш така, че да прозвучи както трябва, не можеш да ме убедиш, че имаш нещо друго предвид.
Тайлър се наклони от седлото, придърпа я към себе си и горещо я целуна:
— Сега по-различно ли е?
Дейзи потисна желанието да зареже целия разговор и да се хвърли в ръцете на Тайлър.
— Няма да отричам физическото привличане между нас, но това няма да промени решението ми. Твърде дълго чаках тази възможност, за да я отхвърля сега.
С тези думи Дейзи обърна коня си и тръгна обратно по следата. На Тайлър му трябваше мъничко, за да се отърси от учудването и да я последва. Това беше може би най-твърдият отказ, който можеше да получи един мъж. Не беше го дала с гняв или отсянка на каквато и да било емоция. Отказът й беше добре обмислен и мотивиран.
Наистина имаше предвид точно това, което казва.
За своя собствена изненада, Тайлър установи, че се усмихва. Братята му щяха да дадат половината от собствеността си само за да чуят този разговор. Но той се усмихваше заради Дейзи. Дяволите да го вземат, ако за този й отказ не я обича дори още повече. Това не беше логично. Трябваше да бъде разгневен, толкова бесен, че да я зареже на секундата, но тя беше сбъркала човека, ако си мислеше, че може толкова лесно да се отърве от него.
Тази любовна история започна страшно мъчително, но сега му харесваше. Изобщо не стана така, както беше очаквал. Не се чувстваше ни най-малко потиснат. Всъщност, докато гледаше как Дейзи язди пред него, се чувстваше по-добре от всеки друг път в живота си.
Той винаги преследваше целите си с една-единствена причина. Искаше Дейзи много повече от златото, много повече от хотелите си, ако трябва да си признае. Не знаеше доколко може да се промени, но възнамеряваше да разбере. Щеше също така да намери начин да й докаже, че да се грижат за теб и да те защитават, не значи да те ограничават.
Дейзи пришпори коня си по стръмна височина. Не се уплаши, нито се почувства несигурна на седлото, когато дорестият кон обърка крачката си по сипкавия пясък. Беше горда с уменията, които бе придобила през последните няколко седмици. Доволна беше, че след цял ден езда може да слезе от коня, без краката й да омекват под нея. Животът все пак не беше чак толкова лош, въпреки че може би беше единствената жена в Ню Мексико, която беше висока шест фута и косата й беше неприлично къса.
Почти беше забравила за това. Тук, сред полето, това нямаше значение. Не трябваше да си прави труда да я връзва на стегнат кок или да се притеснява как да я скрие под шапка. Просто прекарваше гребен през нея и слагаше шапката.
Това много й харесваше.
Да оглежда земята си; да знае, че говедата й са белязани; да знае, че крадците на добитък са предупредени, всичко това я караше да се чувства горда. За първи път в живота си тя се чувстваше като личност. Не беше просто нечия дъщеря. Не трябваше да бъде ничия жена. Тя беше Дейзи Сингълтън, собственичка на ранчото Ноубъл.
Оглеждаше за последен път, преди да тръгне за Албакерк да търси дърводелец, който да построи къщата й. Възнамеряваше да я построи до реката, както майка й винаги беше искала, но й харесваше също така и изгледът, който баща й толкова много ценеше.
Установи, че й се иска да попита Тайлър за съвет.
Не знаеше как да тълкува поведението му през последните две седмици. Не беше очаквала, че той ще си тръгне, когато тя му заповяда, но не беше очаквала и да се променя.
И все пак той, изглежда, беше направил точно това. Единственото нещо, което правеше, без да пита, беше да готви. През половината от времето питаше какво иска тя. През останалата половина се държеше като обикновен работник. Отговаряше на всеки въпрос, който Рио му зададеше, но не предлагаше нищо, освен ако някой не го попита и отказваше да направи каквото и да е, ако Дейзи не го е одобрила.
На няколко пъти тя едва не се изсмя, като гледаше как той се бори със себе си. Да командва, беше толкова лесно, че през повечето от времето той дори не бе съзнавал какво прави.
Но решението й да не се омъжва за него се стопяваше по малко с всеки изминал ден. Тайлър бе изявил желание да заведе крадците до Албакерк. Те не знаеха кой е зад този заговор, но казаха на Тайлър, че има
