— Опитах се да те накарам да разбереш, но ти не искаш.
— За какво говориш?
— Отиваме към ранчото, но колата ще продължи до Берналило, където един свещеник чака да ни венчае.
— Сигурен ли си, че не ти досаждам с всички тия приказки за пари? — каза Хен, а лицето му бе изкривено в гримаса. Той очевидно беше загубил търпение към брат си.
Тялото на Тайлър беше във всекидневната на Лаура, но ума му беше с Дейзи и Адора Кокрейн. Той не харесваше, че Дейзи е в семейство Кокрейн. Остави я да отиде там само защото Регис Кокрейн го нямаше. Не го интересуваше колко пари е взел Мадисън за неговата златна мина. Нито искаше да слуша за цените на земята в Денвър и Сан Франциско или кои части от града ще се превърнат в най-добрите търговски центрове. Нищо от това нямаше значение, когато Дейзи заминава за Ню Йорк.
— Ти ми помогна изключително много. Не е в твой стил да си правиш толкова много усилия заради мен.
— Няма да го направя втори път — подхвърли Хен. — Изглежда, не мога да задържа вниманието ти и пет минути.
— Тревожи се за Дейзи — обясни Лаура.
— Зная, че се тревожи за Дейзи. Тревожи се за тази жена, откакто се появи тук, но нищо не прави за това. Ако съдя по думите й, на нея й е дошло до гуша от него.
— Тя няма това предвид.
— Тогава защо ще го казва?
— Объркана е.
— Аз също съм объркан, но не разправям неща, които не мисля.
— Каза, че няма да помогнеш на Тайлър, а знаеш, че не е така.
— Няма да му помогна, ако не се измъкне сам от унинието си.
— Не съм унил — каза Тайлър. — Ядосан съм.
— Това да не би да е по-добре?
— Ядосвам се за нещата, докато измисля как да ги оправя. Унивам, когато не намирам начин.
— Сигурен ли си, че има разлика?
Тайлър се ухили:
— Да. Вероятно се чувствам така, както ти, когато откри, че Лаура е напуснала града.
— Тогава Господ да ти помага — каза Хен, като стана. — Време е да водя момчетата на езда. Тази ще им е последната. Утре се връщаме у дома.
— Съжалявам, че те оставяме точно сега — каза Лаура, след като Хен и момчетата тръгнаха, — но много отдавна не сме се прибирали вкъщи.
— Вече направихте достатъчно.
— Аз нищо не съм направила, освен да слушам и двама ви. — Тайлър изведнъж погледна към нея. — Ако това ще те успокои, тя е също толкова нещастна, колкото си и ги.
— Тогава защо, за бога…
— Заради начина, но който баща й се е отнасял към нея и майка й. Тя се страхува, че всички бракове са като този. Тя те обича и иска да бъде с теб, но след като е придобила свободата си, се страхува да не я загуби.
— Не знае ли, че никога не бих се отнасял с нея така?
— Не мисля, че все още е сигурна. Очевидно баща й се е кълнял, че обича нея и майка й, но винаги е налагал мнението си. Тя вероятно си мисли, че е естествено мъжете да тиранизират жените.
— Ако се страхува от тирания, по-добре да стои настрани от чичо си. Той й е приготвил една хубава позлатена клетка.
— Какво искаш да кажеш?
— Намислил е да я обвърже със себе си: обществено и финансово.
— Дейзи е твърде умна, за да се остави.
— Не и когато е прекалено заета да наднича през рамо, за да види дали не я преследвам.
— Тогава остави й малко пространство.
— Не мога. Тя си мисли, че знае какво става, но не е така.
— Как мислиш да оправиш това?
— Най-напред ще й попреча да отиде в Ню Йорк.
— Как?
— Не зная, ако трябва, ще я отвлека.
Лудо чукане по вратата попречи на Тайлър да види загрижената бръчка на челото на Лаура. Той отвори и видя Адора Кокрейн да стои с побеляло, изкривено от страх лице.
— Той отвлече Дейзи. Ще я принуди да се омъжи за него и вината за това е изцяло моя. — Тя избухна в сълзи.
ДВАДЕСЕТ И ОСМА ГЛАВА
— Кой е отвлякъл Дейзи? — попита Тайлър.
— Гай.
— Къде я отведе? — поиска да знае Тайлър. — Кога тръгна? Кажи ми! — извика той, когато Адора повече не можеше да говори и само го гледаше, а по бузите й се стичаха сълзи. — Трябва да тръгна след нея.
— Аз… Той… — Адора, изглежда, беше на ръба на истерията.
— Ела и седни — каза Лаура, като пристъпи между изплашеното, обезумяло момиче и Тайлър. — Преживяла си ужасно мъчение. — Тя поведе Адора към малък диван и седна до нея, като потупваше ръката й. — А сега се успокой. — Лаура погледна към Тайлър. — Никой не те кара да препускаш.
Адора изхлипа няколко пъти. Когато Тайлър явно вече се отказа да й крещи, тя сиря да плаче.
— Сега кажи ни какво се случи — каза Лаура. — Не бързай. — Тя хвърли гневен поглед към Тайлър, който се канеше да я прекъсне, и той се спря.
— Дейзи помоли Гай да се грижи за ранчото й. Аз я уговорих да отиде с него до там. Той искаше една последна възможност да се опита да я уговори да се омъжи за него. Естествено, аз се надявах, че ще успее. Дейзи от години е най-добрата ми приятелка. За мен няма нищо по-добро от това тя да ми стане етърва.
— Естествено — съгласи се Лаура.
— След като заминаха, татко се прибра, случайно дочух как той каза на мама да приготви стая на Дейзи.
Когато мама попита защо, той й отговори, че Гай ще принуди Дейзи насила да се омъжи за него. Мама каза, че това не е хубаво, но татко й изкрещя да приготви стаята и да си затваря устата. Тогава аз дойдох тук. Тя обича Тайлър, не Гай.
— Преди колко време тръгнаха? — попита Тайлър, като се стараеше гласът му да остане спокоен.
— Не зная. Не мога да преценя.
— Пристигнахме у вас в девет и половина — каза Тайлър ядосан от неспособността на Адора да си спомни събитията само отпреди няколко часа. — Колко време стоя при теб?
— По-малко от половин час.
— Тогава значи са тръгнали около десет часа. Това им дава приблизително два часа преднина. — Тайлър промърмори някакво проклятие. — Сега може да са в Берналило.
— Взеха колата — каза Адора. — Едва ли са стигнали и до ранчото.
— Сигурна ли си, че Дейзи каза, че ме обича? — попита Тайлър.
— Обича те, откакто я доведе от онази планина — каза Адора.
Тайлър тръгна към вратата:
— Ще се върна довечера и Дейзи ще е с мен. Гай Кокрейн ще има късмет, ако не го погреба някъде по пътя.
