— Дошъл съм да се срещна с мис Ваялид Гудуин.
Прислужничката се притесни.
— Тя няма уговорени срещи за този следобед.
— Добре. Значи тогава е свободна и може да се срещне с мен.
— Искам да кажа, че тъй като няма уговорени срещи, е ангажирана с други неща.
— Сигурен съм, че може да отложи онова, което прави, за някой друг път — каза Джеф и пристъпи напред. — Моля, кажете й, че съм тук.
— Но кой сте вие?
— Господин Рандолф.
Когато прислужничката го погледна недоумяващо, той допълни:
— Банкерът.
Изражението на момичето не се промени и Джеф се видя принуден да добави:
— Аз съм чичо на близначките.
Прислужничката разцъфна в широка усмивка.
— Значи вие сте господин Джеферсън Рандолф?
— Точно това казах преди малко.
— Но вие можехте да бъдете кой да е друг Рандолф, нали? Моля, седнете. Дайте ми шапката си и палтото. Ще проверя дали госпожица Гудуин е свободна.
— Сигурен съм, че госпожица Гудуин ще се срещне с мен.
— Ще отида да я попитам — каза прислужницата и излезе.
Джеф остана прав. Обходи с поглед голямата стая. Отвратителните мебели бяха от викторианско време, тъмни и тежки. Имаше чувството, че се намира в мавзолей, и си помисли какво ли би се случило, ако някой заключеше близначките тук. След не повече от час те щяха да се почувстват толкова потиснати, че нямаше да създават проблеми поне в продължение на цяла седмица.
Бяха изминали петнайсет минути, достатъчни, за да разгледа всяка картина, всяка част от мебелировката, всяка черга на пода. Беше седял във всеки един стол, беше гледал през всички прозорци и дори беше изсвирил някаква мелодия на квадратното пиано. Мис Гудуин все още не идваше.
Търпението му се изчерпа, а с него доброто възпитание и чувството за хумор.
Помисли да си тръгне, без да се е срещнал с нея, но трябваше да идва пак и щеше да изгуби повече време. Отново погледна часовника си. Щеше да е трудно да проведе какъвто и да е разговор с мис Гудуин, без да закъснее за срещата. Затвори часовника, като щракна силно капака. Срещата му беше много по- важна от необходимостта да се занимава с онези глупости, които бяха сторили племенничките му.
В този момент в стаята се появи едно видение, което го накара да замръзне на място. Жената, слаба и не много висока, съвсем не беше в първа младост. Беше привлекателна. Чертите на лицето й бяха хубави, без да са нещо изключително. Очите й бяха наситено сини и сега наблюдаваха Джеф втренчено изпод дългите мигли. Невероятно гъстата, къдрава огненочервена коса беше захваната на тила с множество фиби, но човек имаше чувството, че всеки момент ще се разпилее по раменете. Вниманието на Джеф беше привлечено от роклята й. Дрехата беше изработена от много метри розов сатен, а на врата и ръкавите беше украсена с кремава дантела. Приличаше на роклите, които можеха да се видят на някой бал във Вирджиния, преди баща му да бъде изгонен от там. Не приличаше на дреха, която би носила учителка в училище за девойки. На фона на тъмните и строги мебели тя изглеждаше като някоя излетяла от рая птица.
Жената се усмихна.
— Господин Рандолф? Аз съм Ваялид Гудуин. Извинете ме, че ви накарах да чакате. Моля, заповядайте, седнете.
Тя самата седна на едно канапе с висока облегалка, като оправи шумолящите поли на роклята си. Джеф стоеше неподвижно.
Мис Ваялид беше една янки. Дори беше почти сигурен, че акцентът й е точно като на човек от щата Масачузетс. Мъжът, който го пазеше в затвора през последните две години на войната, говореше точно така. Джеф знаеше, че щеше да си спомня гласа му до края на дните си.
— Признавам си, че очаквах да се срещна с майката на близначките — каза мис Гудуин. — Това е първото посещение на баща тук досега.
Тя говореше бавно. Гласът й беше мек, напълно различен от този на мъжа, превърнал живота на Джеф в затвора в истински ад. Беше много хубава, когато се усмихнеше. Изглеждаше приятелски настроена. Но беше една янки. Джеф искаше да се обърне и да си тръгне, без да каже и дума.
— Аз съм техният чичо.
— О, така ли, чудесно е, че сте толкова загрижен за племенничките си.
Като се опита да запази спокойствие, Джеф каза:
— Снаха ми е на легло, а съпругът й отсъства. Аз съм единственият им роднина. — Той извади часовника си и го погледна. — Ще закъснея за срещата си.
Мис Гудуин се изненада от неочакваната му припряност.
— Състоянието на племенничките ви е по-важно от една среща.
— Не, не мисля така.
Жената го погледна стреснато.
— Но те са ваши роднини.
— Аз нямам заслуга за това.
Очите на Гудуин се разтвориха широко. Тъмносиньото беше в ярък контраст с бледата кожа на лицето и медночервената коса. Дори и да не беше красавица, външният й вид правеше силно впечатление.
— Все пак да поговорим за вашите племеннички.
— Но какво има да говорим? Брат ми ви плаща, за да направите от тях възпитани млади дами, а не твърдоглави женски екземпляри, които се чувстват по-добре, ако яздят кон, отколкото да се държат изискано в някой салон. Единственото, което мога да предположа, след като съм извикан тук, е, че не сте успели.
По лицето й премина гневна тръпка.
— Изглежда сте ме разбрали погрешно.
— Трябва да ви кажа, че никога не изпадам в положението на човек, който не е разбрал нещо. В противен случай ще трябва да заплатя неразбирането си с много пари и време.
— Предполагам, че е така, но в този случай…
— Този случай не е по-различен от който и да било друг. На вас ви се плаща, за да извършвате една работа, и вие не сте се справили — каза той и си помисли, че тя едва ли би могла да прецени какви са племенничките му. Как да разбере жените от Юга? Никоя жена, израснала в Масачузетс, не би могла. — Сигурен съм, че не са направили нещо, което някое друго дете на девет години не би направило.
Хората обикновено се страхуваха от неговите атаки. Госпожица Гудуин изглеждаше объркана от неочаквано резкия отговор, но не беше изплашена.
— Що се отнася до това, не бих могла да кажа. Никога не съм се занимавала с близнаци- непослушници.
— Тогава какво не им харесвате?
— Ако ме изслушате, ще ви обясня за какво става въпрос.
Тя го нападаше. Трябваше да е подготвен за това. Янките си мислеха, че имат отговор за всичко.
— Не бих ви прекъсвал, ако говорехте направо по въпроса. Защо жените имат навик да бърборят, а да не казват главното?
— Свършихте ли?
Жената говореше бавно, възпитано, но очите й я издаваха. Джеф разбра, че никога няма да се измъкне оттук, ако не я остави да каже всичко. Забеляза, че имаше добре оформени гърди. Първоначално само роклята беше привлякла вниманието му, но сега виждаше, че жената имаше много фина фигура. Беше елегантна, но не слаба. Зрелостта на годините беше придала приятна заобленост на формите й, която младите момичета не притежаваха.
— Какво имате да казвате?
— Бих предпочела да седнете и да ме изслушате.
— Не, ще остана прав.
