искри.
— Едва ли може да има някакво извинение за начина, по който се отнесохте с децата. Като имам предвид, че те са ваша кръв, намирам поведението ви за напълно необяснимо.
Джеф беше бесен заради лицемерниченето на близначките. Нямаше желание да идва, но накрая бе отстъпил. Сега една янки се отнасяше с такова презрение към него. Ако кажеше на госпожица Гудуин, че момичетата само са се престрували, като са се разплакали, едва ли щеше да я убеди. Нямаше да му повярва. Като види ангелските им лица, облени в сълзи, всеки би им повярвал.
— Нямах намерение да ги бия. — В гласа му се усещаше яд.
— Може би, но отношението ви към тях беше неприемливо.
— Какво очаквахте от мен? Да ги погаля по главите и да си тръгна? Ако смятате така, можете да си намерите някой друг, който да се занимава с тях. Повече няма да си губя времето.
— Защо ви е толкова ценно времето?
В съзнанието на Джеф просветна предупредителна светлина! Всеки път, когато някоя жена разбереше, че е президент на най-голямата банка в Денвър, започваше да го ухажва. Преследваха го толкова много жени, че можеха да заселят един малък град. Не всички бяха неомъжени. Някои дори се опитваха да се преструват, че не забелязват, че има една ръка. Джеф най-много мразеше този тип поведение. Никоя не би се влюбила в инвалид.
— Това не е ваша работа — каза Джеф, като си даваше сметка, че се държи грубо.
Ако успееше да ядоса тази жена, тя може би нямаше повече да го притеснява. Но тя не изглеждаше ни най-малко объркана от поведението му.
— Нямах намерение да проявявам излишно любопитство, но вие толкова бързате, че възбудихте любопитството ми.
— Ограничете любопитството си до това да намерите начин как да научите племенничките ми да се държат добре. Това е най-малкото, което брат ми ще очаква от вас, щом плаща огромни суми за училището.
— Парите са необходими за образованието на младите дами, а не…
— Важна част от това образование е оформянето на характера им. Точно затова брат ми изпрати близначките тук.
Госпожица Гудуин погледна Джеф право в очите.
— Господин Рандолф, вече за втори път ме обвинявате в некомпетентност. Така ли се отнасяте с хора, които не отговарят на вашите очаквания?
Джеф беше побеснял от яд, но не можеше в никакъв случай да нарече жената некомпетентна. Никой не би могъл да контролира тези момичета. Проклета жена! Изражението на лицето й беше такова, сякаш е наранил чувствата й. Въобще не го беше грижа дали я е ядосал, но в никакъв случай не искаше да я нарани. Отдавна вече не се държеше като джентълмен, но все пак знаеше, че не беше добре да си излива гнева върху една жена, пък била тя и янки.
— Знам, че не е лесно да се работи с близначките, но именно това искаше от вас брат ми, когато ги изпрати тук. Знам, че все още го иска. А сега ме извинете, но ще трябва да тръгвам.
Това не беше точно извинение, но не можеше да измисли по-добър отговор.
— Не съм свършила все още.
Джеф поспря за момент.
— Какво има?
— Момичетата ще бъдат на изпитателен срок в продължение на две седмици. Ако нямат провинения през това време, той ще бъде отменен.
— А ако отново направят някоя пакост?
— Всичко ще зависи от това каква е. Ако е нещо дребно, мога да не му обърна внимание, но може да препоръчам изпитанието да продължи.
— А ако е нещо сериозно?
— Ще бъдат изключени. Трябва да дойдете след две седмици, за да разберете.
— Да дойда отново, за да ми кажат, че онези пикли са се държали добре? Не можете да искате това от мен. — Джеф забеляза, че по лицето на госпожица Гудуин се изписа учудване.
— Можете да говорите с Госпожица Сетъл, ако желаете.
— За какво? Те просто са намазали с мастило косата на едно момиче и са скрили една книга с химни.
— Да, но това момиче е дъщеря на един от членовете на настоятелството. Намазали са я с черно индийско мастило, което не може да се изтрие. Момичето беше много гордо с дългата си руса коса. Трябваше да подстрижем поне половин фут от нея. Тя не искаше да излезе от стаята си цял ден. Все още се разплаква, когато някой спомене за този случай. Що се отнася до книгата, момичетата са я взели точно преди да дойде епископът за освещаване на параклиса. Всички трябваше да мълчат, докато органистът свиреше химните.
Джеф реши, че не може да бъде отговорен за делата на две деца, които не се съобразяваха с никакъв ред.
— Дотогава леля им вече ще е добре. Ще я оставя тя да реши какво да прави. Имате ли други заповеди за мен?
— Засега е достатъчно. Ще ви информирам, ако нещо се случи през следващите две седмици.
— Чудесно. Желая ви приятен ден.
Джеф се обърна и излезе, без да кимне за довиждане. Беше вбесен, че тази жена можеше — и щеше да го направи — да препоръча племенничките му да бъдат изгонени от училище, ако не се държат добре. А това, че тя беше една янки, само подсилваше неприязънта, която изпитваше. Какво си е мислела госпожица Сетъл, като е назначила такъв човек? Та тази госпожица едва ли има представа как би трябвало да се държи с тях, за да станат те дами. А пък като се има предвид как се беше облякла — така че да накара всички да я забележат! Една жена би трябвало да е тиха, скромна, да е част от обстановката, а не да се набива в очи. Госпожица Гудуин не притежаваше нито едно от тези качества. Колкото по-бързо се върнеше в Масачузетс, толкова по-добре.
— Този вероятно е най-грубият мъж, който някога съм виждала — каза Ваялид.
— Нуждае се от съпруга — отвърна Бет, която беше започнала да подрежда салона, защото Джеф беше разместил много от предметите. — Една добра жена веднага би го вкарала в пътя.
— Той ще я пречупи! Откъде знаеш, че не е женен?
— Нямаше пръстен на ръката. Освен това се държи като човек, който е свикнал всичко да става така, както той иска. Такъв човек не е подходящ за семейство.
Двете жени се засмяха. Ваялид се приближи до прозореца. Господин Рандолф вървеше по алеята към улицата. Видя го как затъкна ръкава на лявата си ръка в джоба, за да не го развява хладният есенен вятър, и почувства, че част от раздразнението й към него вече не съществува. Беше видяла как брат й няма желание да живее, защото войната беше обезобразила младото му и красиво тяло, и сега си представяше какво беше изстрадал господин Рандолф през всичките тези години. Болката, разбира се, не извиняваше поведението му, но сега поне действията му изглеждаха по-обясними.
— Той не разбира децата — каза Ваялид. — Не чувства никаква отговорност за близначките.
— Бил банкер — обади се Бет.
Ваялид се съмняваше в това. Господин Джеферсън Рандолф не се държеше като банкер. По-вероятно беше семейството му да има акции в банката, в която той работи. Може дори да са собственици на банката, но едва ли биха позволили на някой толкова груб човек да се занимава с клиентите. По-вероятно беше да работи в офис някъде на тавана. Или може би семейството му е дало някаква работа, колкото да се занимава с нещо. Вероятно това е и причината за лошия му характер. Никой не обича да приема подаяния, та дори те да са от най-близките му. Докато Ваялид го наблюдаваше, мъжът стигна до улицата и тръгна към града. Беше сигурна, че ако наистина е такава важна личност, нямаше да върви пеш, а щеше да бъде посрещнат от карета. Ваялид си наложи да не мисли за този мъж и се дръпна от прозореца.
— Ще отида да видя как са близначките. Бяха доста разтревожени, когато си тръгнаха.
— Кои, тези двете ли? — попита Бет, като поклати глава. — Не бих се изненадала, ако са се ядосали
