толкова много на чичо си, че са решили да си отмъстят, като направят нещо ужасно.
— Не бях се сетила за това — Ваялид бързо излезе.
Успокои се, когато след няколко минути видя двете момичета прегърнати в стаята им на леглото на Аурелия. По лицата им нямаше и следа от сълзите, които се изливаха като порой допреди няколко минути. Тя дори се запита колко ли истински са били.
— Той ще изпрати съобщение на мама да дойде — каза Джулиет, когато Ваялид ги попита каква е причината за потиснатото им настроение.
— Бих искала чичо Монти да ни е баща — обади се Аурелия. — Той нямаше да обръща внимание на онова, което правим.
— Колко чичовци имате? — попита Ваялид, която вече ги беше объркала кой какъв е.
— Шест. И седем братовчеди — каза Аурелия.
— Всички са момчета — каза Джулиет.
На Ваялид започна да й става по-ясно. При толкова много мъже в къщата нищо чудно, че близначките не знаеха как да се държат. При толкова много братя, всички здрави и палави, нищо чудно, че Джеф Рандолф смяташе задълженията си към близначките за непосилни. Собственият й брат беше много мил, но не притежаваше силен характер като на Джеф, не притежаваше такова желание да отстрани всичко, което се изпречваше на пътя му. Ваялид би понесла раздразнението на брат си, дори обидите му, ако той не се предаваше лесно. Джеф беше кисел като фермер от Върмонт, който има само дъщери, но дори и в този случай не би се предал. Ваялид вече чувстваше уважение към него, което граничеше с възхищение.
— Твоите племеннички тероризират цялото училище — каза Джеф. — Никой не е в безопасност, дори епископът.
— Те са и твои племеннички — каза Фърн.
— Не, не са. Вече не са. Няма да отида пак в училището да се занимавам с тази янки.
— Името й е госпожица Гудуин.
— Въобще не ме е грижа как се казва. Тя е една невероятно надменна янки.
— Все още не мога да ставам.
— Няма да е нужно да си правиш труда. Ще изпратя съобщение на Роуз.
Фърн разбра, че положението наистина е сериозно. Макар че вече бяха изминали четиринайсет години, Джеф не можеше да прости на Роуз, че е дъщеря на офицер от съединението. Роуз въобще не му обръщаше внимание. Напротив, винаги му казваше открито какво мисли за поведението му.
— Кога се връщат те? — попита Фърн.
— Вероятно не преди Джордж да продаде тазгодишните бичета. Той винаги ги държи до момента, когато може да вземе най-висока цена. Но при условие, че имаме четири ферми, никой не може да каже кога ще свърши.
Фърн реши, че ще трябва да посети училището. Нямаше да е добре нещата да са объркани, когато Роуз пристигне.
— Върни се в банката си и забрави за близначките.
— Точно това имам и намерение да направя.
И щеше да го направи, помисли си Фърн. Изглежда, не се интересуваше от нищо друго, освен от правене на пари.
— Беше много добре — каза треньорът на Джеф, докато масажираше схванатите му мускули. — Тревожех се за теб преди известно време. Този кочан не може да поема прекалено голямо натоварване.
— Аз имам едни и същи мускули на двете рамене — каза Джеф. — Искам лявата ми страна да е така силна, както и дясната.
— Тя е. В Денвър няма мъж с по-добре развито тяло от твоето. Ще се виждаш ли с Луиз тази вечер?
— Разбира се. Днес е вторник. Защо питаш?
— Натовари се много. Трябва да починеш.
— Мислиш, че съм твърде слаб, за да работя цял ден и да се срещна с една жена вечерта?
— Напрегна прекалено много ръката си, особено днес, в това ти настроение.
Джеф седна и грабна една хавлиена кърпа.
— Гледай си работата. И да не забравиш да кажеш на Луиз да ме очаква в същото настроение както винаги.
— Опитва се да си докаже, че е расов жребец — промърмори треньорът под носа си, след като Джеф излезе. — За него не е достатъчно, че е силен поне колкото двама мъже. Не, трябва да изтощи горката жена. Какво, по дяволите, се опитва да докаже?
— Господин Маккий, доколкото разбирам, вие не можете да ми съобщите за никакъв напредък в делата ми?
Ваялид погледна своя адвокат през бюрото, затрупано с добре подредени листи хартия. Мъжът беше висок, привлекателен, вероятно на около четирийсет години. Косата му леко посребряваше по слепоочията, но иначе не беше оплешивял. Кабинетът му беше голям, добре подреден, служителите му бяха любезни и услужливи. Ваялид се чудеше как чичо й е могъл да си позволи толкова известен адвокат. Но имаше късмет, че беше такъв. Господин Маккий също беше и член на настоятелството на училище „Улф“. Благодарение на неговата препоръка беше успяла да си намери работа.
— Страхувам се, че не, госпожице Гудуин. Съдилищата в Лидвил са затрупани с дела. Може би ще минат години, преди да постигнем някакви резултати.
— Но аз нямам толкова време, нито толкова пари!
— Засега не е необходимо да ми плащате — каза Маккий, като се усмихна по такъв начин, че сърцето на Ваялид заби по-силно. — Мога да почакам, докато ви съобщя нещо по-конкретно.
Ваялид се опита да не покаже разочарованието си, макар да осъзнаваше, че има страшна нужда от това наследство. Искаше й се да се върне в Масачузетс, и то веднага.
Чичо й беше напуснал Масачузетс, за да избегне войната. Беше се скитал на запад от един миньорски град в друг. От време на време изпращаше новини, че е намерил нещо дребно. Но по-често разказваше за празни дупки и спорове за земя. Малко след смъртта на баща й чичото беше написал писмо, в което казваше, че е направил голям удар и че я кани да дойде да живее при него. Тъй като нямаше други роднини, Ваялид беше разпродала всичко и напусна Масачузетс. Но когато пристигна в Денвър, Харви Маккий й каза, че чичо й е загинал при нещастен случай в мината. Още по-голямо беше разочарованието й, когато й казаха, че неговият участък земя е бил оспорен и накрая било решено, че е невалиден.
Господин Маккий й беше казал, че съдът ще я признае за собственик, но че не трябва да очаква бързи резултати. За да се издържа, беше приела работа като възпитателка в пансиона на училище „Улф“. До този момент не беше си дала сметка, че всъщност Маккий я харесва.
— Вероятно има нещо, което може да се направи, за да се ускорят нещата — каза Ваялид. — Може би ако отидете до Лидвил…
— Няма смисъл да напускам този офис, госпожице Гудуин. Имам колеги в Лидвил. Мога да свърша същото, което и те. Може би дори повече.
— Но вие не правите нищо.
— Успях да включа вашето дело в определените за разглеждане случаи.
— Колко време ще мине, преди да бъде изслушано?
— Може би около година.
На Ваялид й се искаше да извика. Някой беше откраднал нейния участък земя и на съда му беше необходима цяла година да реши, че трябва да разгледа оплакването, което беше подала. Чичо й беше казал, че златотърсачи вадят среброто и много бързат, защото може би след година жилата ще се е изчерпала.
— Не си мислете, че това е едно неоправдано забавяне. Други дела чакат дори много повече.
— Аз не разполагам с време.
— Но вие си имате работно място в училище „Улф“. Там можете да живеете и да се храните.
