Мис Гудуин изглеждаше раздразнена, но явно добре успяваше да се владее.
— Аз не определям правилата в училище „Улф“. Нито пък решавам какво да правя, когато те не се спазват. С това се занимава госпожица Елеонор Сетъл, директорката на училището. Мое задължение е да докладвам за неспазването на правилника и да предлагам наказание.
— Е, тогава защо си губя времето сега?
Джеф виждаше, че жената прави всичко възможно да сдържа нервите си и да не избухне. Не знаеше защо, но гледката го радваше. Никога не беше харесвал избухливи жени.
— От мен се очаква да се свържа с родителите, когато има нужда.
— Е, каква е причината сега?
— Близначките постоянно нарушават реда в училището.
— Тогава накарайте ги да си легнат, без да им давате вечеря, и въпросът ще се уреди.
— Ние не подлагаме нашите ученици на глад, господин Рандолф.
— Няма да умрат от глад, ако не се нахранят веднъж. Ние не сме яли по цели дни по време на нападенията на северните щати, но не спряхме да се бием.
Госпожица Гудуин впери поглед в празния ръкав на мъжа.
— Добре съм запозната със страданията, които донесе тази война, но това няма връзка с въпроса, по който говорим в момента.
— Трябва да направите нещо повече от това просто да говорите с тези момичета. Нямам намерение да идвам до тук всеки път, когато те проявят непослушание.
На госпожица Гудуин й беше необходима една цяла минута, преди да отговори.
— Не знам какво работите, но очевидно имате съвсем малък опит с малки деца.
— В действителност нямам никакъв.
— Тогава нека да ви обясня.
— Вече ми е досадно да слушам цялото това обяснение. Кажете ми най-важното и да свършваме.
Госпожица Гудуин отново замълча, преди да му отговори, но той имаше чувството, че тя не търси думите, за да се изрази по-точно, а по-скоро се опитва да не произнесе онези, които са й дошли на ум веднага след неговата реплика. Това също му се понрави, макар че не можеше да си обясни защо. Не се интересуваше от онова, което жената мислеше за него.
— Може би така е по-добре — каза тя, после замълча и го погледна открито.
Втренченият й поглед подразни Джеф. Той не обичаше смелите жени. Трябваше да е малко по- примирена. Така мъжете щяха да я харесват повече и нямаше да си остане стара мома. И все пак беше твърде привлекателна, за да не е омъжена.
— Директорката ми поръча да ви съобщя, че ако поведението на племенничките ви не се подобри, ще им се наложат сериозни наказания.
Джеф се ядоса.
— Значи ме довлякохте тук, накарахте ме да си изпусна важна среща, за да слушам едно безсмислено бърборене в продължение на половин час, само за да ми кажете това.
— Госпожица Сетъл искаше да ви съобщя…
— Въобще не ме интересува какво е искала госпожица Сетъл! — извика Джеф и грабна палтото си. — Имам прекалено много работа, за да стоя тук и да ви слушам как се оплаквате, че племенничките ми не са изпълнили поставените им задачи или пък са си легнали, без да разрешат косите си.
— Има нещо много по-важно от това.
— Тогава, по дяволите, кажете какво е!
Госпожица Гудуин го погледна яростно.
— От тази сутрин племенничките ви са поставени на изпитателен срок. Ако няма промяна в поведението им, ще бъдат изгонени от училище.
Джеф се спря в средата на стаята с шапка в ръка. Ако близначките бъдат изгонени от училище, докато Фърн е болна и Медисън отсъства от дома, той трябваше да поеме всички грижи за тях: да ги гледа, докато Джордж се върне, или да ги закара до Тексас. Предпочиташе да го вземат отново в плен.
— Искам да се срещна с тях — каза Джеф.
— В момента те учат.
— Въобще не ме интересува, дори да са дълбоко заспали.
Госпожица Гудуин се изправи.
— Ще проверя дали може да бъдат обезпокоени.
— По дяволите, разбира се, че може.
— Господин Рандолф, в училище „Улф“ нямаме навик да използваме нецензурни думи.
— Аз пък нямам навик да отстъпвам пред хора, които искат да се отърват от мен.
Ваялид затвори зад себе си. Въздъхна бавно и дълбоко. Беше толкова ядосана, че трепереше. Не беше срещала такъв непоносим човек. Беше я обзело съчувствие към него, когато видя, че е без ръка. Почувства още по-голяма симпатия, когато разбра, че това се е случило по време на Гражданската война. Беше се бил на другата страна, срещу брат й, но от опит знаеше, че болката е една и съща независимо дали каузата е справедлива или не.
— Господин Рандолф замина ли си? — попита прислужничката.
— Не, иска да се срещне с племенничките си.
— Горките деца! Би могъл да ги уплаши до смърт.
Ваялид се усмихна едва доловимо, когато усети, че възвръща спокойствието си.
— Ако на този свят има някой, който е в състояние да се противопостави на господин Рандолф, това са само Аурелия и Джулиет.
Прислужничката се усмихна.
— Те са цяло наказание, нали?
— Даже повече от това. Беше ми любопитно да се срещна с родителите им, но след като видях чичо им, не съм съвсем сигурна, че вече искам да ги видя. Върви и им кажи да дойдат тук веднага. Да не се бавят, този мъж може да се взриви, ако трябва да почака дори още една минута.
Ваялид се чудеше дали беше разумно да позволи на близначките да се срещат с чичо си. Но училището насърчаваше родителите да се включат във възпитанието на децата. Особено ако се отнасяше до богати клиенти.
Ваялид приглади една гънка на роклята си. Чудеше се дали господин Рандолф е богат. Очевидно той притежаваше арогантността на човек, наследил много пари, и си мислеше, че е нещо изключително, защото не се налагаше да ги изкарва с труд. А и беше един озлобен южняк. Дори и да имаше някакви съмнения, реакцията му по отношение на нея й показа съвсем ясно какво е положението. Не беше забравил войната, а и нямаше намерение. Е, и тя знаеше достатъчно за нея. Споменът за мъчителната смърт на брат й я накара да се ядоса още повече, но после, когато си спомни за липсващата ръка на господин Рандолф, се поуспокои малко. Може би никой по-добре от нея нямаше представа какво чувства един мъж, който е останал инвалид не по своя вина. Очевидно беше, че господин Рандолф не беше свикнал със загубата на ръката си. Нито пък Джонас, когото тя обичаше силно и се беше грижила за него в продължение на десет години. Единственото, което можеше да направи, беше да се държи мило и любезно с господин Рандолф през следващите няколко минути. Да се държи възпитано с него, нямаше да бъде трудно, ако мъжът си направеше труда поне да се усмихне. Той беше изключително привлекателен. Приликата му с близначките беше очевидна. Всеки, който го погледнеше, можеше да си помисли, че им е баща. Ваялид никога не беше харесвала руси мъже, но да се каже, че господин Рандолф не е симпатичен, беше просто невъзможно. Висок, с много широки рамене — не можеше да си спомни някой друг с такива. Палтото му стоеше добре, но тя можеше да забележи как то се опъва от мускулите му. А очите му! Те бяха толкова сини, колкото небето над нос Добра надежда в летен следобед.
Вратата се отвори и Аурелия и Джулиет Рандолф влетяха в стаята. Всъщност те влязоха значително по-тихо, отколкото който и да е друг път, но те винаги създаваха такова впечатление — че връхлитат. Ваялид потреперваше при мисълта какво щяха да представляват, като станеха големи. В този момент изглеждаха като ангели: руси, красиви и сладки като всички други деца. Трудно беше да повярваш, че зад тези ангелски лица се криеше толкова много лошотия.
