Луиз беше амбициозна жена. Тя беше използвала връзките си, създадени с помощта на Джеф, за да се образова, държеше да знае последните новини в бизнеса и политиката и бе подобрила стила си на обличане. В много отношения можеше да се държи като дама по-добре от някои от жените от висшето общество на Денвър.
— Какво си направил със себе си? — попита тя. — От девет години не съм те виждала в такова състояние.
Той не можеше да й каже, че във фантазиите си я е заменил с някаква червенокоса домакиня. Луиз никога нямаше да му прости подобно нещо.
— Предполагам, така става, когато човек го затворят под карантина.
— Какво! — Луиз отскочи от него, сякаш беше заразен с някаква смъртоносна болест. — Дошъл си тук заразен и не си ми казал?
— Не съм заразен — отговори Джеф. — Отидох да видя в какви неприятности са се забъркали племенничките ми и трябваше да изкарам последните няколко дни под карантина. Болестта вече беше отминала. А и мен ме държаха далеч от момичетата.
— Изкарал си карантината в девическо училище? Не ми казвай, че е онова луксозното на 17-та улица.
— Същото.
Луиз започна да се смее.
— Горкичкият. Сигурно си откачил, когато са те затворили с онези пискливи девици. И въпреки това не трябваше да идваш тук. При заразните болести няма нищо сигурно. Дори сега може да си болен, без да знаеш. Можеш да ме заразиш, а аз да предам заразата на моите момичета. Това ще ни съсипе.
— Не съм заразен.
— Може и да не си, но със сигурност се държиш странно. Личи си. — Тя се отдръпна още малко назад, грабна една кърпичка и я размаха във въздуха, сякаш така щеше да отпъди болестта от своята част на стаята. — Може би трябва да си вървиш.
Джеф се изненада от облекчението, което изпита. В това нямаше никакъв смисъл. Двамата с Луиз винаги се бяха чувствали много добре заедно.
— Може би така трябва — каза той и стана. — Днес не съм много добра компания.
— Не се тревожа за това.
— Знам. Ти се тревожиш за болестта, която може да се крие някъде из мен.
— Може. Не трябваше да идваш. Не беше честно да не ми казваш.
— Не се притеснявай. Няма да дойда пак, преди да съм уверен, че съм абсолютно здрав.
Джеф беше раздразнен. Луиз прекаляваше. Той не беше болен и не носеше никаква зараза. Въпреки това нямаше да остане. Имаше нужда да е насаме със себе си. Трябваше да разбере защо всеки път, когато погледнеше към Луиз, виждаше Ваялид.
Ваялид се отпусна върху пухения дюшек. Щеше да й бъде трудно да се върне в училището след два дни, прекарани в такъв разкош. Тя се загледа в гипсовите орнаменти на тавана, лампите „Тифани“, масата с мраморен плот и огромното огледало. Само мебелите в спалнята трябваше да струват повече от къщата на баща й.
Тя се беше притеснявала много от срещата със семейството на Джеф, но в действителност вечерята се бе оказала забавна. Храната беше невероятно вкусна, а и тя харесваше роднините на Джеф, особено Айрис и Монти. Харесваше й тяхната енергия, желанието му да се наслаждават на всичко в живота, склонността им към схватките. На Ваялид й беше много интересно какво дете щеше да им се роди. Тя за зачуди дали ако се окажеше момиче щяха да го изпратят да учи в нейното училище. Ако Харви Маккий не направеше нещо с мината й, със сигурност щеше да си остане в училището.
Дейзи и Тейлър се оказаха по-загадъчни за нея. Това може би се дължеше на факта, че Тейлър остана само колкото да опита храната си, а на Дейзи й се наложи на два пъти да излиза по време на вечерята, за да урежда някакви проблеми. Чувството, че е постоянно търсена, би докарало Ваялид до лудост, но тези двамата, изглежда, копнееха точно за такъв живот. Те бяха също толкова неизлечими работохолици, колкото и Джеф.
Ваялид се бе опитала да изгони Джеф от мислите си, но по време на вечерята той се бе завърнал няколко десетки пъти в съзнанието й. Тя си спомняше приборите от двете им вечери заедно. Дори и свещниците й изглеждаха познати.
Ваялид си помисли колко много й се искаше да види Джеф и се ядоса на себе си. Трябваше да преодолее чувството на огорчение от това, че той не бе дошъл на вечеря. Все пак не беше обещавал нищо, а и тя не бе очаквала подобно нещо точно от него.
На вечеря всички се бяха държали весело. Тя предполагаше, че в присъствието на Монти и Айрис нямаше как да бъде другояче. Те имаха толкова много енергия, че я караха да се чувства старица. Джеф притежаваше същата жизненост, но при него тя беше по-тиха, почти скрита и не излизаше на повърхността, а оставаше в дълбокото.
Ваялид се замисли какво правеха момичетата. Тя се усмихна, когато си представи как госпожица Сетъл се оправя с близначките и Бети Сю. Ваялид се надяваше, че Еси е прекарала добре с баща си, но й се искаше той да беше дошъл по собствена воля, а не под влиянието на Джеф.
Тези мисли я накараха отново да се сети за Джеф. Всъщност напоследък всичко я караше да мисли за него. Ваялид предполагаше, че това не беше нещо неочаквано. Ако не го беше срещнала, сега нямаше да се намира в тази стая. Може би точно в това беше проблемът. Тъй като той не се интересуваше от нея чак толкова, че да дойде и да види дали тя се забавлява, Ваялид просто не можеше да си представи защо изобщо я беше поканил.
Тя реши, че ако продължи да се опитва да разбере Джеф, най-вероятно ще получи мигрена или мозъчна треска, а това съвсем не й се искаше. Ваялид си обеща да се наслаждава на престоя си в хотела и да не се пита повече защо я бяха поканили. Поканата беше отправена, нямаше да има никакви последствия, следователно тя не трябваше да се безпокои.
Но най-силното впечатление от вечерята беше щастието, на което се радваха двете семейства. Тя отдавна бе загубила надеждата, че някога ще може да изпита подобно щастие, но откри, че тъкмо сега това й се иска повече от всякога — и че иска да го изживее с Джеф.
Ваялид едва ли трябваше да си напомня колко глупаво беше това й желание. Тя се сви под завивките, но осъзна, че ще й бъде необходимо само едно тънко одеяло. Топлината от радиатора беше толкова силна, че в стаята беше направо горещо. След прекараните в леденостудената таванска стая нощи това й се струваше върхът на лукса.
Ваялид си пожела Харви Маккий скоро да уреди въпроса с мината й. Тя все още възнамеряваше да направи каквото може за жени в нейното положение, но вече й се искаше и да си позволи малко по- разточителен живот. Не всички пари от сребърната мина щяха да се върнат в Масачузетс.
— Ваялид! Какво правиш тук? — Харви Маккий тръгна забързано през фоайето към нея. — Кога вдигнаха карантината? Мислех си, че ще се правиш на майка, докато твоите хлапета не се оправят.
Ваялид се разсмя.
— Така и щеше да бъде, ако Джеф не ме беше поканил да си почина тук за два дни. След това принуди госпожица Сетъл да наеме някой на моето място.
Усмивката на Харви започна да се смалява.
— Джеф ли? Джеф кой?
— Джеф Рандолф.
Усмивката му започна да й се струва изкуствена.
— Джеф Рандолф те е поканил да прекараш два дни тук? Къде? Та те никога нямат свободни стаи.
— Настаниха ме в един от семейните апартаменти.
Усмивката на Харви изчезна напълно.
— Не мога да си представя защо го е направил. Нали знаеш, че той мрази всички северняци?
Ваялид не разбираше защо Харви внезапно беше станал толкова сериозен.
— Разбира се. Той не пропуска да ми го напомни при всеки удобен случай.
