Филип Рабин изглеждаше по-разтревожен от обикновено.
— Но вие с Клара никога не сте се виждали.
— Напротив — каза Джеф. — Просто не можем да се понасяме. А сега имам неотложна работа, за която трябва да се погрижа.
В мига, в който вратата се затвори след Филип Рабин Джеф остави писалката си върху бюрото. Опитът на Филип да дискредитира Ваялид го беше вбесил. Джеф обаче беше изненадан от силата на гнева си. За малко да нападне госта си.
Вбесяваше го фактът, че някой имаше наглостта да подозира Ваялид в неприлично поведение. Тя може и да беше янки, но приемаше много сериозно задълженията си. Бе направила всичко възможно, за да защити момичетата от последствията, произтичащи от необходимостта да делят дома си с мъж.
Той се усмихна, когато си спомни как Ваялид бе стояла пред входа на банята, колко шокирана бе изглеждала, когато той бе застанал пред нея гол до кръста, как бе стояла с ръка върху очите на вратата на стаята му. Добре, че Клара Рабин не знаеше за това.
Джеф се зачуди дали Ваялид прекарваше добре в „Уиндзор“. Той все още не знаеше какво го беше накарало да я покани. Думите бяха излезли от устата му, преди да разбере какво казва. Той предположи, че причината беше отчасти раздразнението му от госпожица Сетъл и настоятелите, които се бяха държали, сякаш имаха някакви проблеми. В крайна сметка, Ваялид бе свършила цялата работа.
Айрис му беше изпратила бележка, в която му пишеше, че са прекарали чудесно на вечеря и го уведомяваше, че ще се събират за вечеря в дома на Фърн. Канеше го да се присъедини към тях, но бележката завършваше с думите, че очаквала той да има работа и това раздразни Джеф. Прииска му се да отиде на вечерята само за да подразни Айрис. Пък и му се искаше да разбере дали Ваялид се радва на почивката си. Той не беше забравил колко изморена и напрегната бе изглеждала тя в понеделник на обяд. Истината беше, че й трябваха повече от два дни почивка.
Джеф си спомни целувката. Този спомен все още го караше да се облива в студена пот. Помнеше мекотата на устните й. Никога не бе изпитвал желание да целуне Луиз, дори и в най-страстните им моменти. С Ваялид беше различно, почти по детински невинно. Джеф беше забравил вкуса на невинността. Внезапно си спомни целувките, които беше откраднал от Амелия Бланд през лятото, когато и двамата бяха едва шестнайсетгодишни.
През един горещ юлски следобед двамата бяха заедно. Той все още помнеше тежката, сладка миризма върху градинската ограда, чуваше звуците, които долитаха от откъм къщата, овощната градина и пътя, който минаваше край градината. Джеф все още помнеше магията, която тогава бе накарала звуците да му се струват далечни и маловажни.
Това се бе случило преди цели двайсет и една години, преди семейството му да бъде принудено да напусне Вирджиния, преди войната, преди да загуби ръката си, преди да се бе научил да мрази целия свят. Той бе престанал да бъде онова момче преди толкова много години, че бе забравил всичко за него. А Ваялид му беше припомнила всичко само с една целувка.
Джеф не беше сигурен, че искаше това. Тези спомени го караха да се чувства отново слаб и уязвим. Той бе станал силен. Знаеше какво трябваше да прави, за да преуспява като банкер. Той познаваше себе си, знаеше какво може и какво не е по силите му. Животът и чувствата му бяха поставени под силен контрол и вършеха онова, което той очакваше от тях.
Онова момче беше слабо и не можеше да контролира нищо. То беше изпитвало ужас от баща си. Не бе имало никаква представа какво иска да постигне в живота си. И въпреки че бе имало две ръце, не се бе чувствало достатъчно силно, за да се бори за Амелия с един по-голям братовчед. Онова момче беше слабо и страхливо. Джеф не искаше никога вече да се чувства по същия начин.
Но целувката на Ваялид му бе припомнила нещо забравено. Онова момче се бе радвало на живота и бе притежавало онова желание да се втурне с главата напред в бъдещето, което липсваше на Джеф. Той бе треперил целият, когато устните му бяха докоснали устните на Амелия, когато пръстите му бяха докоснали меката кожа от вътрешната страна на ръката й. Бе почувствал, че се намира на ръба на нещо прекрасно и вълнуващо. Бе се влюбил в любовта, бе омагьосан от магията. Тогава бе изпитвал абсолютната увереност, че някой ден ще намери жена, която ще го накара да се чувства напълно и почти болезнено щастлив.
Сега, вече на трийсет и седем, бе изгубил тази абсолютна вяра и безкраен ентусиазъм. Джеф не беше сигурен, че подобно бъдеще съществува за когото и да било. Беше напълно уверен, че то не съществува за него и че беше глупаво дори да го помни. Житейският опит беше безжалостен, но изключително добър учител и Джеф не смяташе да забравя научените уроци.
Но дори докато вдигаше отново писалката си, си мислеше как бе изглеждала Ваялид седнала срещу него на масата, на светлината на свещите — нейните тъмни, дълбоки очи, блестящата й гъста коса, мекият й и спокоен глас — и решителността му отслабна. Искаше му се да я види още веднъж, да я целуне отново. В него беше останала много по-голяма част от онова момче, отколкото си беше представял.
Докато придърпваше една купчина документи, Джеф си каза, че всичко това е глупаво. Не можеше да позволи да го разстройва някаква си севернячка. Пък и самата мисъл, че ще трябва да прекара вечерта с останалите членове на семейството го караше да смята, че желанието му не е чак толкова силно.
Ваялид не можеше да реши какво във външността на Фърн я караше да се чувства неудобно, но по време на работата си като медицинска сестра тя беше развила силни инстинкти и сега те й казваха, че Фърн Рандолф е зле.
Медисън и Фърн си бяха построили красива двуетажна къща на върха на един малък хълм, на три мили от центъра на Денвър. Семейството се беше събрало в голяма дневна във викториански стил, обзаведена със скъпи мебели от тъмно дърво.
Невзрачните пламъчета на малък огън се опитваха да погълнат двата дебели пъна в камината, но газените лампи осветяваха ярко стаята, а радиаторите пропъждаха зимния студ.
— Не ставайте — каза Ваялид и бързо прекоси стаята. Стъпките й бяха заглушени от дебелия килим. — Сигурна ли сте, че не трябва да останете в леглото?
Фърн се усмихна с очевидно усилие.
— От време на време трябва да излизам от тази стая. Пък и исках да ви благодаря за това, че сте издържали присъствието на близначките и Джеф. Това е повече, отколкото може да се иска от всеки човек.
— Всъщност, те се държаха доста добре, докато чичо им беше там. — Тя почти го бе нарекла по име, но се усети навреме. — Прекараха първия ден в тичане по задачи, които им възлагаше той. Според мен близначките почувстваха истинско облекчение, когато чичо им нареди да издигнат асансьора пред прозореца му.
— Разкажете ни за това — каза Айрис. — Мога да си представя какво са си мислили хората, които са минавали по пътя, когато са виждали това съоръжение.
Ваялид я погледна усмихнато.
— За щастие, той не можеше да бъде видян от улицата. Затова пък половината дузина търчащи банкови служители се виждаха много добре. Учудвам се, че някой родител не се появи да попита какво става в училището.
— Да бъдете заключена на едно място с Джеф, трябва да е било като да ви сложат в една клетка с тигър — каза Айрис. — Покажете ни белезите си.
— Госпожица Гудуин изглежда способна да се грижи за себе си — възрази Монти. — По-добре ни разкажете за белезите на Джеф.
— Ако продължавате така, ще й създадете ужасно впечатление за нас — намеси се Фърн.
— Моля ви, наричайте ме Ваялид.
— Тя вече си го създаде — отвърна Айрис. — След миналата вечер и цял един ден, прекаран в обикаляне на половината от магазините в Денвър, тя вече знае всички тайни на семейство Рандолф.
— А твоите знае ли ги? — попита Дейзи.
— Моите не са тайни на семейство Рандолф. Те са си мои и аз ги пазя за себе си.
— Аз обаче ги знам — обърна се Монти към Ваялид със заговорническа усмивка. — Какво ще кажете да се видим утре сутрин за езда.
Ваялид знаеше, че Монти и Айрис са лудо влюбени един в друг и въпреки това усети, че се изчервява от
