— Тогава защо си дошла?
— Защото бях изморена и не бях използвала двата си почивни дни. Какво друго трябваше да направя? — Ваялид беше раздразнена. Вече й беше писнало да слуша как всички се опитваха да укоряват Джеф.
— Нищо. — Харви се насили да се усмихне. — Щом като си тук, ще вечеряш ли с мен?
— Не мога. Канена съм на вечеря в дома на Фърн Рандолф.
— Джеф ли ще те води?
Ваялид се вцепени.
— Не.
— Той ще бъде ли там?
Тя започваше да се ядосва.
— Предполагам, че цялата вечер ще работи.
— Кажи им, че не можеш да отидеш — предложи Харви. — Те са трудно семейство.
— Не мога да направя такова нещо, след като съм приела гостоприемството им.
— Не се оставяй да бъдеш залъгана от външния им вид. Те са най-безскрупулното семейство, което някога съм срещал.
Ваялид не можеше да разбере Харви. Той никога преди не се беше държал по този начин.
— Аз пък ги харесвам. Според мен те са очарователни.
Харви замълча за малко.
— Надявах се, ще решиш, че аз съм очарователен.
— Така е. Освен това си и един от най-добрите мъже, които познавам.
— Тогава ще…
— Ще се видим другата седмица по обичайното време. Ако искаш, тогава ще изляза с теб на вечеря.
— И няма да забравиш какво ти казах?
— Харви, много добре знаеш, че не бих позволила на когото и да било да говори лошо за теб в мое присъствие. Не можеш да очакваш от мен да не направя същото и за Джеф.
Харви прие поражението с достойнство.
— Ще се опитам да го запомня за следващи път, когато ревността ме накара да кажа нещо не на място.
— Ревност ли? Мен ли ревнуваш? — не скри изненадата си Ваялид.
— Ти сигурно знаеш, че много те харесвам.
— Да, но да ме ревнуваш? Никога не съм си мислила…
— Ще говорим, когато се видим за вечеря — прекъсна я той. — Дотогава се пази от чара на семейство Рандолф.
Филип Рабин влезе в кабинета на Джеф Рандолф и Джеф не скри раздразнението си от това, че му прекъсват работата.
— Ще ти отнема само една минутка — каза Рабин.
Джеф не разбираше защо един преуспяващ мъж като Филип винаги изглеждаше така, сякаш беше ядосан на целия свят. Вероятно фактът, че имаше за съпруга Клара и беше прокълнат да има за дъщеря Бети Сю го бе накарал да желае да излее гнева си върху целия човешки род.
Джеф не му предложи да седне, но Рабин изглеждаше по-заинтересован да си стопли ръцете край камината.
— В качеството си на председател на училищното настоятелство идвам да се извиня за това, че карантината те задържа там. Не знам какво си е мислила, че прави госпожица Гудуин, когато те е пуснала да влезеш в училището.
Джеф се зачуди какво ли беше наговорила госпожица Сетъл на настоятелите. Директорката очевидно не искаше да поеме никаква отговорност.
— Госпожица Гудуин няма нищо общо с това — отвърна той. — Грешката си беше само моя. Тя направи всичко възможно, за да спаси положението.
Рабин не изглеждаше убеден. Джеф се запита дали жена му или дъщеря му не му бяха наговорили някакви лъжи. Клара Рабин мразеше Джеф, но нямаше причина да обвинява Ваялид за случилото се; това обаче не важеше за Бети Сю.
Рабин прочисти гърлото си.
— Чух, че тя е спала в стаята до твоята.
Нямаше кой друг да му е казал, освен онази гадна, малка вещица Бети Сю. Тя беше сърдита, защото Ваялид бе защитила близначките и се опитваше да я натопи. Джеф не можеше да си представи защо един възрастен мъж ще вярва на всичко, което му говори едно тринайсетгодишно момиченце, но пък от друга страна той не разбираше и как така Филип се оставяше да бъде командван от жена си.
— Тя спа в стаята до моята, защото нямаше други свободни стаи — каза Джеф остро и отсечено. — Бети Сю не ти ли каза, че прислужницата също спа на горния етаж и че госпожица Гудуин държеше вратата на спалнята си отворена през цялото време, за да чуе, ако момичетата я извикат за нещо?
— Какво те кара да мислиш, че…
— Госпожица Гудуин изобщо не беше доволна, че в спалните й помещения има мъж, и постоянно се поставяше между мен и момичетата. Тя не ми позволяваше дори да слизам на долния етаж в нейно отсъствие.
— Вярно ли е, че поне два пъти е вечеряла насаме с теб?
— Да. — Джеф реши, че може би трябва да си поговори с близначките. Ако искаха да бъдат изхвърлени от училището, то поне преди това можеха да се погрижат за Бети Сю. Той огледа внимателно Филип. Събеседникът му изглеждаше твърде доволен от себе си.
— В такъв случай се страхувам, че настоятелството ще трябва да преразгледа работата й в училището. Не можем да си позволим да държим служители, които показват такава лоша преценка. Ако родителите научат…
— Няма, освен ако вие не им кажете. — Джеф говореше тихо, но изражението на Филип показваше, че събеседникът му е доловил заплахата в тона му.
— Но ние не можем да скрием факта, че…
— Госпожица Гудуин вечеря с мен на маса в коридора, където можеше да ни види всеки, който се качеше по стълбите. Аз я поканих, за да й дам няколко минути почивка от постоянните й усилия да държи под контрол шестнайсет момичета. Някога да ти се е случвало да се грижиш за шестнайсет момиченца едновременно?
Филип не каза нищо и Джеф продължи:
— Такова нещо може да докара всеки мъж до лудост. Точно затова и настоях госпожица Сетъл да й даде два дни, които да прекара в хотела.
— Що се отнася до това…
— В случай, че все още имаш намерение да се оставяш да бъдеш залъган от клюки и слухове, лесно може да бъде доказано, че откакто тя се настани в хотела, аз не съм се приближавал на по-малко от пет пресечки. И нямам намерение да го правя, преди тя да се изнесе оттам.
Джеф не беше сигурен дали Филип вярваше на всичко, което бе чул, но беше сигурен, че колкото и много Рабин да обожаваше дъщеря си, той трябваше да знае, че няма да бъде трудно да се докаже дали тя го лъже.
— Радвам се да го чуя — каза Филип и се отдръпна от камината. — Ситуацията беше доста неприятна. Естествено, госпожица Сетъл и настоятелите бяха много загрижени.
— Но не чак толкова, че да дойдат лично да проверят какво става — отвърна Джеф. — А сега знам, че имаш важна работа.
Ясно беше, че Филип Рабин не може да приеме да му бъде посочена вратата, та дори и от президент на банка. Само че той не можеше да направи нищо по въпроса.
— Радвам се да науча, че госпожица Гудуин се е справила толкова добре. Клара ще се почувства облекчена, когато научи за това.
— Клара ще бъде щастлива едва когато аз се опетня толкова, че никой в Денвър да не ми говори.
