съзнанието му и смущаваше спокойствието му.
— Има ли някой друг наоколо? — попита Джеф.
— Младият Бледсоу дойде преди малко — отвърна Каспар.
Джери Бледсоу не знаеше как да намери собствената си глава, въпреки че се учеше бързо. Той беше още толкова зелен, че на Джеф щеше да му отнеме повече време да му обясни какво да направи, отколкото да го свърши сам.
— Прибирай се — каза Джеф на Каспар. — Ще използвам младия Бледсоу.
— Но той не знае кое къде е — възрази Каспар. — Пък и мисля, че е още твърде рано да му се доверяваме за някои от документите. Все още не сме проверили лоялността му.
— Не се притеснявай. Аз лично ще се занимая с по-трудните документи. — Съвест. Кога, по дяволите, Джеф бе успял да развие съвест? Дали пък малката мръсница не се беше крила някъде в него през целия му живот, в очакване някой като Ваялид Гудуин да се появи и да я съживи с ритник отзад? — Помогни му да намери документите, които ми трябват, и си върви.
Джеф видя, че Каспар не е сигурен дали го бе разбрал правилно, но знаеше, че служителят му няма да остане в стаята твърде дълго, за да не даде време на шефа си да промени решението си. Скоростта, с която Каспар се изнесе от кабинета му, даде нов тласък на новопоявилата се у Джеф съвест.
Ваялид! Защо, по дяволите, не можеше да забрави тази жена? Защото не искаше! За първи път в живота си беше омагьосан от жена, а тя беше янки от Масачузетс. Точно от Масачузетс от всички забравени от бога места, от ада, в който бе принуден да загуби две години от живота си, третиран малко по-добре от затворено животно.
Джеф пропъди спомена за тези години от мислите си. Това нямаше нищо общо с Ваялид. И ако трябваше да бъде напълно честен, вече нямаше нищо общо и със самия него. Той никога нямаше да забрави онова, което бе преживял тогава, нито пък щеше да прости, но всичко това беше в миналото. Познаваше достатъчно добре Ваялид, за да знае, че ако тя бе работила като медицинска сестра там, сигурно щеше да даде на капитан Седжуик да се разбере.
Джеф се усмихна при мисълта как Ваялид се кара на коменданта на военния затвор, докато той най- накрая не й дава всичко, което пожелае. Тя би се погрижила мъжете да получават сносна храна, чисти легла и медицински грижи.
Джеф отново пропъди спомена за онези години. Той не знаеше защо постоянно се опитваше да постави Ваялид на някакъв пиедестал. Джеф не обичаше да жените, които обичаха да командват. Те може и да бяха полезни в някои случаи, но въпреки това трябваше да бъдат избягвани.
Но Ваялид не беше точно такава жена. Вярно, че тя не се колебаеше да изрази мнението си по всеки въпрос, но никога не се бе опитвала да принуди Джеф да постъпи по определен начин. Просто повдигаше въпроса и оставяше неговата съвест да свърши мръсната работа.
Запита се защо бе успяла да съживи съвестта му, след като всички в семейството се бяха провалили. Джеф бе срещал жени много по-красиви от Ваялид, но нито една от тях не беше успяла да го развълнува по начина, по който го правеше Ваялид. Всеки път, когато си помислеше за гъстата й червена коса, нещо в него се обръщаше. По някаква причина косата й се беше запечатала в паметта му и той не можеше да я забрави.
Нейната склонност към рокли в ярки цветове не беше проява на най-добър вкус, но въпреки това той чуваше шумоленето на роклята й, когато Ваялид се движеше из училището. Спомняше си усещането на от допира на плата в нощта, когато я бе целунал пред стаята й в хотела, помнеше и аромата на парфюма й. Не можеше да го забрави. Той загатваше за присъствието й. Джеф се запита кога се бе научила да бъде толкова дискретна и каква беше причината за това.
На вратата се почука и Каспар влезе в кабинета и остави няколко папки върху бюрото на Джеф.
— Мислех, че ти казах да си вървиш — каза Джеф.
— Исках да се уверя, че ще получите документите, които ви бяха нужни.
— Не, искаше да се увериш, че не съм променил решението си — каза Джеф. На Каспар му е ясно, че шефът му се държи необичайно, и искаше да бъде сигурен, че в понеделник все още ще има работа. — А сега изчезвай. Крайно време е сам да разбера дали Бледсоу може да се справи с работата си.
Каспар излезе, като затвори безшумно вратата зад себе си. Джеф се настани удобно в стола си и отвори първата папка. След няколко минути осъзна, че само гледа документите, без да разбира какво съдържат. Мислите му постоянно се връщаха към първата вечер, когато бе вечерял с Ваялид. Трябваше да признае, че колкото и да се опитваше, не беше възможно да забрави Ваялид Гудуин.
Иронията на ситуацията го накара да се разсмее. Ако не беше толкова упорит и твърдоглав, никога нямаше да успее да влезе в училището по време на карантината. А точно тези качества Ваялид мразеше най-много.
Мислите му бяха прекъснати от Бледсоу, който влезе в кабинета му, без да почука. Това беше едно от нещата, които момчето трябваше да научи веднага, за да не си търси нов работодател преди края на седмицата.
— Господин Рандолф, навън има една разтревожена жена, която настоява да ви види — каза Бледсоу, който не беше съвсем сигурен какво трябва да направи в тази ситуация. — Тя твърди, че е важно.
За удивление на Джеф в стаята нахълта Ваялид Гудуин.
— Съжалявам, че те безпокоя — каза тя, — но близначките са изчезнали.
ГЛАВА ПЕТНАДЕСЕТА
Джеф скочи от стола си. За своя изненада откри, че не мисли за близначките, а се тревожи повече от факта, че Ваялид е толкова разтревожена. Предложи й да седне, но тя отказа. Лицето й беше пребледняло, а косата й леко разрошена.
— Нямам време. Трябва да ги открием!
— Откога ги няма?
— От десет часа. Трябваше да разбера, че Еси не ми казва истината. Близначките никога не спят до късно. Понякога имам чувството, че изобщо не спят. В това отношение са също толкова ненормални, колкото теб.
Джеф я побутна към един стол, като същевременно нареди на Бледсоу да извика каретата, но Ваялид отново отказа да седне. Роклята й шумолеше, докато тя се движеше из стаята с къси, резки движения.
— Ще ги намерим и те ще бъдат добре — увери я Джеф. Той й предложи от кафето, което държеше горещо върху малка печка, но тя не прие. — Най-вероятно ще успеят да ядосат половината Денвър и ще се обадят за помощ.
— Трябваше по-рано да открия, че ги няма.
Джеф поведе Ваялид обратно към стола. Тя седна, но секунда по-късно скочи и каза:
— Трябва да тръгнем веднага. Не можем да вървим пеша. Изморих се, докато дойда дотук.
— Трябвало е да поискаш от госпожица Сетъл да ти даде двуколката си.
— Не посмях. Тя беше толкова разтревожена, когато й казах, и аз си помислих, че ще ме уволни веднага.
— Никой няма да те уволни за нещо, което са направили близначките. Досега всички в училището щяха да бъдат изхвърлени.
Ваялид се усмихна и Джеф почувства как част от напрежението му се изпарява.
Бледсоу подаде глава през вратата.
— Каретата пристига.
Когато Ваялид тръгна към вратата, без да губи време, Джеф нямаше друг избор, освен да я последва.
— Бледсоу, кажи на всички да си вършат работата както обикновено, докато се върна. Къде според теб трябва да ги търсим? — попита той Ваялид, докато й помагаше да се качи.
— Мислех си, че ти ще можеш да ми кажеш това.
— Към хотела — нареди Джеф на кочияша. — Това е най-близкото място, което те знаят.
Но момичетата не бяха там. Дейзи не ги беше виждала, Монти беше излязъл, но Айрис беше все още в стаята си.
