каква трябваше да бъде съпругата на един свещеник, се беше омъжила за комарджия. Джули, която беше намерила убежище в кръчма, искаше да се омъжи за свещеник. Понякога съдбата си правеше интересни шеги с хората.
— Ще сторя всичко, което мога, за да ти помогна. Кога е сватбата?
— Не знам. Казах на Йезекия, че трябва да почакаме една година.
— Защо толкова дълго?
— И за двама ни това е много важна стъпка. Трябва да съм сигурна, че мога да я направя. И на Йезекия няма да му бъде лесно. Някои от хората в паството му няма да ме приемат.
— И защо не? Те ще виждат само красивата жена на своя свещеник.
— Йезекия казва, че иска да остане в Сан Франсиско и да помага на млади жени, както прави Зак.
— Според мен това е прекрасно. Сега ти предлагам да намериш Йезекия и да му кажеш, че не искаш да чакаш цяла година.
— Така ли мислиш?
— Мисля, че един месец е достатъчен.
— Трябва да дойдеш на сватбата. Няма да се омъжа, ако теб те няма. Всичко това нямаше да се случи, ако не ме беше спасила от онзи мъж.
Докато се сбогуваха, Лили се успокояваше с това, че поне едно добро нещо бе произлязло от всички глупости, които беше извършила през изминалите няколко месеца. Джули можеше да очаква сватбата си със съзнанието, че съпругът й я обичаше.
Лили си каза, че се държи глупаво, щом не се чувства по същия начин. Това обаче й беше невъзможно. Тя вече беше сигурна, че е бременна. Месечният й цикъл винаги бе идвал точно навреме и никога не бе закъснявал с повече от един-два дни. Сега обаче закъсняваше с цели две седмици. Нямаше съмнение — беше бременна.
Това би трябвало да бъде един от най-щастливите моменти в живота й. Искаше да бъде съпруга на Зак повече от всичко на света. Искаше дете от него. Въпреки това всеки ден Лили прекарваше цели часове, опитвайки се да не се разплаче.
Беше в капан. Вече нямаше значение какво искаше да направи. Сега трябваше да мисли и за детето си. То щеше да има нужда от баща. Лили не можеше да му отнеме правото да израсне с двама родители. Пък и тя знаеше какво мислеше Зак за децата без бащи.
Повече нямаше място за нерешителност. Лили вече дори не можеше да си мисли да напусне Зак. Трябваше да остане с него. Трябваше да бъде негова жена. Тя се вбесяваше, че от това решение й се искаше да се разплаче. Държеше се глупаво. Зак беше всичко, което една жена можеше да иска от съпруга си — красив, богат, решен да направи всичко, за да й достави удоволствие. Тя си напомни за сетен път, че не можеше да обвинява никого, освен себе си, за положението, в което беше изпаднала. Та нали тя го беше принудила да се ожени за нея против волята му.
Лили беше извадила голям късмет, че сега Зак изглеждаше щастлив и искаше да бъде неин съпруг. Той беше променил целия си живот заради нея. Това означаваше, че вече не изпитваше никакви съмнения. Лили беше онази, която искаше повече.
Е, време й беше да спре да се държи като дете и да приеме факта, че беше една млада жена с голям късмет. Когато деветдесет и девет процента от връзката им бяха идеални, беше глупаво да си мисли да я прекъсне заради липсващия един процент.
Тя седна, за да напише на Зак бележка и да му се извини, че се беше държала толкова глупаво през последните две седмици и че с удоволствие ще се омъжи за него отново, ако той искаше това. Лили написа също, че беше много горда, защото е негова жена, и че иска всички да разберат това.
Тя знаеше, че една такава бележка ще го накара да дотича при нея веднага щом я получи. Но Лили щеше да има достатъчно време да овладее чувствата си и да се държи като най-щастливата жена на света.
Дължеше му поне това.
ГЛАВА ДВАДЕСЕТ И ОСМА
— Ще организираме приема в хотела — казваше Дейзи на Тайлър. — Можеш да правиш каквото искаш, но ти забранявам да се доближаваш до кухнята.
— А как ще бъда сигурен, че храната е приготвена добре? — възрази Тайлър. — Това е сватбата на брат ми и половината от най-известните хора в Сан Франсиско ще присъстват. Всичко трябва да бъде идеално.
— Ако твоите готвачи не могат да се справят с един прием сами, значи трябва да ги уволниш. Повтарям — забранявам ти да се доближаваш до кухнята! И не си мисли, че ще успееш да се промъкнеш незабелязано. Смятам да накарам децата да те наблюдават.
— Те са само на три и четири години.
— Идеалната възраст. Все още не са се научили да лъжат, за да прикриват баща си. Ти си непоправим, Тайлър. Понякога си мисля, че ми се иска да се върна в онази планинска колиба и да остана затрупана от снега цяла зима. Ако трябваше да избираш между мен и кухнята, сигурно щеше да ми се наложи да отглеждам сама децата си.
Дейзи му обърна гръб и се опита да се отдалечи, но Тайлър я сграбчи, обърна я с лице към себе си и я прегърна силно.
— Нямаше да ми бъде лесно, но щях да се откажа от готвенето заради теб.
— Е, аз не искам да правиш това — отвърна Дейзи. — Сигурно ще си пропилееш живота.
— Не и ако съм твърде зает, за да не мисля за кухнята.
Дейзи се изкиска.
— Не сега, Тайлър. Децата ще бъдат тук след половин час.
— Можеш ли да измислиш по-добро занимание през това време?
Дейзи не можеше.
— Но тя не може да иска всички да присъстваме на сватбата — каза Медисън. — Ние сме шестима.
— Тя знае много добре колко са братята на Зак. И още нещо — иска всичките й зълви също да са там.
— Божичко! Това е цяла тълпа. Никой няма да забележи младоженката.
— Ще я забележат — увери го жена му. — Ние ще бъдем облечени в синьо, а тя в бяло.
— Е, предполагам, че щом е за последен път, ще мога да го изтърпя.
— Стегни се. Това не е всичко. Тя иска племенничките на Зак да й бъдат шаферки.
Медисън извика възбудено:
— Елизабет може да се справи добре, но близначките на Джордж и Сюзън на Монти ще превърнат всичко в цирк.
— Не, няма, ако мога да им попреча.
Медисън знаеше, че заплахата не беше празни думи. Фърн се оправяше с пет момчета всеки ден и да се справи с четири момичета нямаше да й бъде никак трудно. Е, може би нямаше да й бъде чак толкова лесно. Нищо, свързано с близначките на Джордж или дъщерята на Монти, не можеше да бъде лесно. Те бяха красиви, но бяха и същински чудовища.
— Тя иска момчетата да носят наметалото й.
— Господи. Има ли представа колко са момчетата в семейство Рандолф?
— Съвсем точна. Освен това иска Уилям Хенри и Джозеф да носят пръстените.
— Това ще бъде истински кошмар. Надявам се да оцелеем.
— Ще се оправиш.
— Може би трябва да се върнем в Денвър.
— Какво ще кажеш за Канзас?
— И да те оставя пак да започнеш да обуваш панталони и да си обличаш онази кожена жилетка! Никога. Смятам да те държа там, където ще ти се налага да обличаш рокли, за да изглеждаш като почтена жена.
