Той обаче не съжаляваше, че щеше да се ожени още веднъж, този път в църква. Тайната сватба с Лили беше нещо, от което се срамуваше. Зак се надяваше никога повече да не направи подобна глупост. В бъдеще възнамеряваше да се държи по-отговорно.
Усмихна се в тъмнината. За него отговорност винаги бе била мръсна дума. Бе правил всичко по силите си, за да избяга от нея. Но въпреки всичките си усилия се бе оказал отговорен за съпруга и за кръчма, пълна с жени. Само допреди няколко месеца не бе имал такива намерения и се учудваше, че сега се чувстваше толкова доволен.
Зак погледна към Лили, която спеше до него. Трудно му беше да разбере каква беше промяната, която тя беше внесла в живота му. В самия него. Той не беше същият човек, но не смяташе, че беше кой знае колко по-различен от стария Зак. Останалите хора щяха да сметнат, че се е променил. Това не го притесняваше. Както обичаше да казва Монти, един мъж трябваше да се научи да прави много неща по нов начин, когато се оженеше.
Монти беше луд по Айрис. На Зак му се искаше да изпитва същото към Лили. Понякога той се изненадваше колко силни бяха чувствата му, но те не можеха да се сравняват с изпепеляващата страст, която виждаше у братята си.
Може би не беше способен да изпитва такава любов. Баща му никога не беше обичал друг, освен себе си. Нормално беше поне един от синовете му да наследи характера на старото копеле. Само че на Зак му се искаше това да не беше самият той. Би трябвало да бъде Медисън. Той беше студен като лед, освен когато ставаше въпрос за Фърн. Ако някой кажеше дори една думичка, която можеше да разстрои жена му, по- добре щеше да бъде да си плюе веднага на петите.
Зак завиждаше на братята си за това, че бяха способни да обичат така. Отначало той не бе искал това. После се беше опитал, но без успех. Предполагаше, че обича Лили, но това не беше всепоглъщащото чувство, което беше очаквал да изпита и което искаше да й даде. Зак беше уверен, че понякога такова чувство поставяше хората в неудобно положение, но, от друга страна, всичко, което можеше да превърне Джеф в човешко същество, сигурно беше прекрасно.
Зак знаеше, че Лили го обича изцяло и безрезервно. Той се чувстваше виновен, че не можеше да отвърне на чувствата й по същия начин. Тя заслужаваше да чувства, че е обичана, че поне за един човек е най-важното същество в целия свят.
Е, за него нямаше никой по-важен от Лили. Ако това беше вярно, той сигурно я обичаше. Зак изпита доволство. Предположи, че мълниите и гръмотевиците не бяха за него. Никога нямаше да изпита радостите или агонията на голямата страст. Това го разочарова, но нямаше смисъл да се ядосва за нещо, което не можеше да бъде променено.
Може би той не можеше да даде на Лили голяма страст, но можеше да й даде всичко друго. Щеше да й даде толкова много, че тя нямаше да има време да осъзнае, че й липсва нещо. И ако извадеше късмет, Зак щеше да се научи как да я обича толкова, колкото и тя него.
Медисън се втренчи в Зак, сякаш мислеше, че брат му е откачил.
— Искаш да ти намеря работа?
— Да. Мразя ранчото, така че остават близнаците и Джордж. Не искам да имам нищо общо с хотелите на Тайлър — дори ако Дейзи можеше да изтърпи да остане в една стая с мен в продължение на повече от пет минути — и не бих работил с Джеф, дори ако животът ми зависеше от това. Предположих, че с теб си приличаме доста, така че би трябвало да се разбираме добре.
— Мислех, че си женен за кръчмата си. Последния път, когато говорих с теб, ти каза, че…
— Знам какво ти казах, но тогава не бях женен. Можеш ли да си представиш как някоя от твоите надути матрони се присламчва до Лили на някакъв изискан купон и я пита: „Какво работи съпругът ви, скъпа?“ Лили най-вероятно ще й отговори: „Собственик е на игрална зала в Барбари Коуст!“
Медисън се разсмя.
— Бих платил хиляда долара, за да видя това.
— Не искам жена ми да развлича теб или някой друг — заяви Зак. — Тя трябва да има уважаван съпруг, с когото да може да се гордее. — Зак преглътна и продължи: — Това е причината, поради която продавам кръчмата и се отказвам от хазарта.
Медисън се втренчи удивен в най-малкия си брат и го гледа безмълвно в продължение на няколко минути. След това стана от мястото си, отвори един шкаф, извади бутилка бренди, наля малко в една чаша и я подаде на Зак.
— Изпий това и повтори какво ми каза току-що.
Зак се усмихваше, докато отказваше питието.
— Предполагам, че ти дойде малко неочаквано.
— Направо ме шокира — заяви брат му. — Казал ли си на Джордж?
— Не. Ще му кажа, когато му съобщя за сватбата.
— Фърн ми каза, че ще правите нова сватба. Сигурен ли си, че знаеш какво правиш?
— Да. Ако бях знаел малко по-рано, всичко това можеше да бъде предотвратено.
Медисън изпи брендито и се отпусна отново в стола си.
— Ще ти дам работа — каза той. — Винаги съм смятал, че ще се проявиш добре в бизнеса. Имаш подходящите инстинкти. Бизнесът е като хазарта, само че е по-почтен.
— И се играе за по-големи залози.
— Много по-големи — каза Медисън. — Осъзнаваш ли, че ще те товаря много? Няма да получиш специално отношение само защото си ми брат.
— Аз и не искам. Ще си върша работата. Ако се окаже, че не мога да се справям, ще напусна сам.
Медисън поклати недоверчиво глава.
— Ако не седях тук, нямаше да повярвам, че си казал такива неща. Трябва да доведеш жена си на гости. Трябва да се запозная с жената, която е успяла да те вкара в правия път. Тя знае ли какъв дявол си?
— Точно в това е проблемът. Според нея аз съм дяволски идеален. Тя за малко да нападне жената на свещеника, защото си позволи да ме критикува.
— Тя наред ли е?
Зак се разсмя.
— И тя е толкова сляпа колкото и Фърн.
— Ако е наполовина толкова добра, колкото е Фърн, значи си получил повече, отколкото заслужаваш.
— Получил съм много повече.
Мрачната дневна на Бела беше най-неподходящото място за новината, която Лили беше научила току-що.
— Не мога да си представя защо Йезекия иска да се ожени за мен — казваше Джули Петерсън, — но той се кълне, че иска точно това.
— Сигурна съм, че Йезекия знае какво иска — отвърна й Лили, но се чудеше дали свещеникът не беше полудял. Та нали доскоро бе смятал Джули за жена с леко поведение.
— Но той е свещеник, а аз съм работила в кръчма.
— Това няма да има никакво значение за Йезекия. — Което си беше самата истина. Той наистина позволяваше от време да време да бъде подведен, но Лили никога не се беше съмнявала в чистотата на душата му.
— Но другите хора няма да мислят като него. Не бих понесла да слушам лоши неща за него само заради мен. Можеш ли да си представиш какво ще каже госпожа Торагуд?
— Това няма да го интересува, а и не би трябвало да интересува и теб.
— Не мога да не се тревожа. Не знам как да бъда съпруга на свещеник.
— Не се притеснявай. Ще се научиш. Йезекия ще ти помогне.
— Но аз не мога вечно да се осланям на него. Имаш ли нещо против да питам теб? Ти вече знаеш всичко по този въпрос.
Лили едва успя да се сдържи да не се разсмее на иронията на съдбата. Тя, която знаеше всичко за това
