бъде най-разумно да не проявява любопитство, преди да ги опознае по-добре.
— Защо дойде тук? — попита я Доди.
— Нали ти казах — за да видя Зак.
— Имах предвид защо си дошла в Сан Франсиско — поясни Доди. — Ти си селско момиче и мястото ти не е тук.
— Предполагам, че и ти някога си била селско момиче.
— Какво те кара да мислиш така?
— Ти не ме искаш тук, но все още не си ме изхвърлила. Ясно е, че знаеш какво е да бъдеш на непознато място.
Погледът на Доди стана по-напрегнат.
— Някои от нас не са били толкова път колкото теб.
Лили отказа да отстъпи. Тя знаеше, че Доди не я харесва и вероятно й няма доверие, но не можеше да й позволи да я заплашва.
— Може и така да е, но все пак аз смятам да успея. Имам намерение да си намеря работа и да се издържам сама. Не искам да бъда бреме на раменете на Зак.
— Какво можеш да вършиш?
— Мислех си, че може би ще мога да помагам в кръчмата. Доди едва не се задави с кафето си и то се разля по масата.
Няколко капки се плъзнаха по брадичката й и капнаха върху пеньоара й.
— Не мога да танцувам, поне не по начина, по който танцуваха момичетата снощи — призна си Лили, — но мога да пея. Пея в църковния хор, откакто навърших четиринадесет. Всички казват, че имам хубав глас. Пея планински песни, но те се харесват на хората.
Доди избърса разляното кафе и захвърли кърпичката си на масата.
— Точно сега имаме достатъчно танцьорки и певици. Тук обикновено не се слушат планински песни.
— Мога да помагам при сервирането — предложи Лили. — У дома помагах на мама.
— Не мисля, че това е добра идея — отвърна Доди.
— Защо? — Лили не беше доволна от това, че другата жена се отказваше от пеенето й, без дори да я бе чула как пее, но за нея беше истинска обида да й се каже, че не може да сервира храна.
— Момичетата тук сервират най-вече уиски — обясни Доди. — Те носят рокли, които имат толкова къси поли и толкова дълбоки деколтета, че ти най-вероятно ще хванеш пневмония.
— Мога да…
— Освен това ще трябва да си слагаш също толкова дебел пласт грим колкото мен. Това се харесва на мъжете. Вечер тук е толкова тъмно, че ако не си слагаш грим, ще приличаш на призрак.
— Не мисля, че…
— Почти забравих да спомена за щипането и прегръщането, както и за това как мъжете хвърлят монети в деколтето ти и след това искат да си ги извадят сами.
— Няма начин! — отвърна Лили. — Ако някой мъж хвърли пари в дрехите ми, никога вече няма да си ги получи обратно! Татко би…
— Онова, което би направил или казал баща ти, няма значение — продължи Доди. — Той е на три хиляди мили оттук и ти трябва да се оправяш сама.
— Зак не би позволил на никого да ме опипва заради няколко монети.
Доди стана и взе чашата си.
— Има доста неща, които не знаеш за Зак. Искаш ли кафе?
— Да, благодаря. С повече сметана. До половината, ако може.
— Ако пиех толкова много сметана, щях да заприличам на кравата, от която е излязла тя — измърмори Доди, докато тръгваше. След малко тя се върна с две чаши кафе и сложи едната пред Лили. В нея имаше поне деветдесет процента сметана.
— Сложих ти малко повече.
Лили отпи от кафето. То беше твърде горещо, за да усети вкуса му, и твърде силно за нея. Тя мислено благодари на Доди за това, че й беше сложила повече сметана.
— Татко би казал, че ме глезиш — каза Лили, — но аз оценявам жеста ти.
— Ти винаги ли цитираш баща си? Никой друг ли не говори там, откъдето идваш?
Лили усети как се изчервява.
— Предполагам, че говорят много, но не и в присъствието на татко. Той винаги има да казва на хората толкова много неща, че когато свърши, никой няма какво да му каже.
— Те сигурно се радват толкова много, че са се отървали от него, че не смеят да си отворят устите от страх да не започне някоя нова проповед — каза Доди.
Лили се усмихна и се изненада от реакцията си.
— И аз съм правила същото. Татко много мрази хората да се измъкват, когато им говори за недостатъците. Казва, че това било липса на смелост.
— Е, на теб ще ти бъде необходима цялата смелост, която можеш да събереш, ако искаш да оцелееш в Сан Франсиско. Кажи ми какво друго можеш да вършиш, освен да доиш крави и да сервираш закуска по селски.
— Мога да готвя, да шия, да чистя и да управлявам домакинство достатъчно добре, за да оставя главата на семейството да си върши необезпокояван работата.
— Изглежда, че баща ти те е накарал да се научиш на всичко това, за да впечатли ухажорите ти.
— Татко казва, че не прилича на една млада жена да се гордее с постиженията си. Дълг на бащата е да информира младежа колко полезна може да му бъде една жена.
— По думите му човек може да си помисли, че си някаква слугиня, а не негова дъщеря. Но такива са всички мъже. Всички те искат да знаят какво можеш да направиш ти за тях, но никога не се сещат, че може би ти също искаш да знаеш какво могат да направят те за теб.
— И твоят мъж ли постъпва по същия начин? — попита Лили с откровеност, която изненада Доди.
— Нямам мъж — отвърна Доди с твърде висок глас за да прозвучи убедително. — Още не съм намерила някой, който да си струва неприятностите.
— Мислех, че може би говореше за Зак.
Доди се изчерви под грима си.
— За наивно момиче от планините си доста проницателна — каза тя, очевидно недоволна, че Лили бе налучкала истината.
— Доенето и шиенето не са трудни неща. Те дават на една жена достатъчно време за мислене и някои от момичетата в планината дори се научават да четат, преди да им дойде време за женене.
Доди изглеждаше, сякаш всеки момент щеше да се ядоса, но внезапно се разсмя.
— Харесваш ми. Не знам защо, но наистина ми харесваш. Ако решиш да останеш тук, ще се чувстваш ужасно. От време на време ще ти помагам, стига да не ми създаваш твърде много неприятности. Но ако продължиш да се появяваш преди да съм си изпила кафето и да съм свършила с четенето на книгата си, няма да се разберем. Десет часът сутринта е адски рано.
Лили се усмихна.
— Ще се опитам да го запомня, но трябва да знаеш, че съм свикнала да ставам в шест.
— Господи! — възкликна Доди. — Ще повярваш ли, ако ти кажа, че някога и аз бях свикнала да ставам толкова рано? Мразех това. Светът е адски объркано място. Господ са му необходими по няколко часа всеки ден, за да го изсуши, да го стопли и да накара всичко да тръгне. Предполагам, че е най-добре да си остана в леглото и да го изчакам да свърши. Така аз не му се пречкам, нито пък той се пречка на мен.
Лили се опита да сподави смеха си, но това се оказа невъзможно.
— Ако татко можеше да те чуе, щеше да получи разрив на сърцето.
— Тогава да се надяваме, че той никога няма да се появи в Сан Франсиско.
— Няма да дойде.
— Обзалагам се, че вече се е качил на влака и пътува насам.
— Той все още не знае, че не съм у дома, но дори когато узнае, пак няма да ме последва. Най-вероятно ще каже на всички, че съм умряла. Татко казва, че места като Сан Франсиско са развъдници на порока.
