— Някой идва — отвърна Нощния ястреб. — Бял човек. Конят му е подкован.
В този момент Изабел ясно чу ударите от копитата на коня. Непознатият приближаваше в бърз тръс. Изабел се изправи и забеляза Мърсър, седнал на известно разстояние от момчетата, да взима карабината си. Лицата на момчетата отразяваха любопитство, враждебност, дори страх.
Ездачът не намали ход. За миг Изабел се уплаши, че той ще изпотъпче всичко в лагера им. Приближи се толкова много и изглеждаше толкова ядосан, че няколко от момчетата скочиха на крака, готови да побягнат.
— Кои, по дяволите, сте вие и какво правите в моята собственост? — извика заплашително той. Изглеждаше огромен и вдъхващ страх.
— Аз ще говоря с него — заяви Изабел.
— Ако изобщо ви остави да говорите — промърмори Чет Атмор, който изглеждаше учудващо спокоен. Изабел се запита къде двамата с Люк бяха придобили това необичайно присъствие на духа.
Когато слезе от коня, непознатият видимо се промени, тъй като лицето му се отпусна. Може би фактът, че в групата имаше жена бе успокоил страховете му След това в изражението му се появи объркване, докато погледът му преминаваше от едно момче на друго.
Мъжът бе обут в износени панталони, които прилепваха към бедрата му като втора кожа. Ръкавите на карираната му риза бяха навити нагоре, разкривайки здрави, мускулести ръце, покрити с тъмни косми. От отворената му на гърдите риза се подаваше здрава шия и гъсто окосмени гърди. Широкополата шапка скриваше очите му. Всяка частица от него говореше, че той е най-опасният мъж на света, напълно уверен в силата си.
— Боже Господи! — промърмори той. — Само не ми казвайте, че всички хлапета са ваши, защото няма да ви повярвам. Вие сте твърде млада и красива, за да сте им майка.
Изабел помръдна устни, опитвайки се да каже нещо, но от опита й нищо не излезе. Почувства се като пълна глупачка. Гледката, която представляваше този великолепен самец, едва не я накара да онемее. Тя едва събра сили да се изправи на крака. Интуитивно усещаше, че той беше заплаха за всичко онова, в което бе възпитана. Изабел едва се пребори с желанието си да побегне. Но това бе абсурдно. Не можеше да намери думи просто защото бе изненадана. Дисциплината и уважението трябваше да се спазват.
— Казвам се Изабел Депвънпорт — каза тя, опитвайки се да говори спокойно. — Тези момчета са сираци. Аз ги придружавам до новите им домове.
— Тогава какво правите тук? — сопна се мъжът — Това място изобщо не изглежда като сиропиталище.
То не изглежда и като ранчо, но в интерес на истината е точно такова Изабел изведнъж разбра, че е невъзможно да се съсредоточи. Никога преди не се бе сблъсквала с толкова груба и неконтролируема енергия.
— Надявам се, че ще ни разрешите да останем през нощта — продължи тя. — Когато в къщата не намерихме никого, ние…
— Винаги ли спирате където ви харесва? — попита мъжът.
Без да дочака отговор, той пристъпи към групата момчета, изучавайки с проницателния си поглед всяко от тях подобно на генерал, който прави преглед на войските си. Осемгодишният Уил Хаскинс се приближи още повече към брат си Мат, но другите останаха на местата си. Изабел не можеше да види очите на мъжа, скрити под широкия ръб на шапката му, но изражението на лицето му съвсем ясно говореше, че той изобщо не харесва това, което вижда.
— Какво, по дяволите, правите с тази шайка нехранимайковци, създавате собствена банда от престъпници ли? — осведоми се той. — Добре е, че мъжът ви има карабина. Ето този, например, изглежда така, като че всеки момент може да изтръгне сърцето ти и да го изяде.
Мъжът гледаше към Нощния ястреб. Момчето му отправи не по-малко ненавистен поглед, черните му очи блестяха гневно, слабото му бронзово тяло бе заело предизвикателна стойка.
— Не съм омъжена — заяви Изабел с най-високомерния си тон. — Мистър Уилиъмс е нашият телохранител. Всички тези момчета ще бъдат осиновени от фермерите, които живеят на по-малко от един ден път оттук.
Отношението на мъжа мигновено се промени. С две крачки се приближи до нея, а изражението му не предвещаваше нищо добро.
— Предупреждавам ви отсега! — той насочи обвинително пръст към нея — Ще застрелям първия, който докосне кравите ми!
Изабел се зачуди дали следващата му стъпка няма да е да се нахвърли върху нея. Мъжът беше бесен. Тя не можеше да си представи защо някой би искал да докосва кравите му. Те бяха големи, мръсни животни с лош нрав. По-скоро би докоснала алигатор!
— Ние просто искаме да пренощуваме тук, преди да продължим пътя си утре сутринта. — Тя говореше тихо, надявайки се да смекчи гнева му — Обещавам, че ще оставим това място така, както сме го намерили.
Изабел не знаеше какво да мисли за този мъж. В един момент беше готов да ги прогони, а в другия — да им се надсмее. А това изобщо не й харесваше.
Той продължаваше да и въздейства по своя странен и необясним начин, принуждавайки я да изпитва смътни желания, за които не бе и подозирала преди, въпреки това Изабел започна да се овладява и да разсъждава трезво.
— В замяна на вашето гостоприемство, ако искате, можете да вечеряте с нас. Храната ни не е много изискана, но затова пък е обилна.
По лицето на мъжа изчезна всяка следа от враждебност.
— Вижте какво, мис, в сравнение с това, което мога да приготвя аз, всяка храна е изискана.
Ако тя си мислеше да му покаже колко груби са обноските му, просто щеше да разбере, че си губи времето Той си взе празна чиния, сипа си сам от голямата тенджера и седна да се храни. Ядеше лакомо, тъпчейки в устата си огромни количества боб и пържен бекон.
— Имате ли кафе? — успя да попита между две хапки.
Изабел понечи да му каже какво мисли за мъже, които се обслужваха сами, които седяха, докато домакинята им стоеше права, и конто говореха с пълна уста, но се съмняваше, че той ще разбере какво иска да му каже.
— Не съм свикнала да поднасям кафе на мъж, на когото не знам дори името — отвърна Изабел, ядосана от пълната липса на добри обноски у този човек.
— Няма да е зле да свикнете, мис. Това ще ви спести куп неприятности.
— Благодаря, но вашето одобрение не ми е необходимо. Сега, ако бъдете така любезен да ми кажете името си, ще ви представя на момчетата.
— Изобщо не държа да ме представят на шайка хулигани, които едва ли ще видя повече Но ако това ще ви успокои, ще ви кажа името си. Всъщност мисля, че трябва да са ви го казали, когато са ви упътили към това място.
— Казаха ми го, но един джентълмен винаги е длъжен да се представи.
Мъжът спря да се храни и й хвърли поглед, пълен с отвращение.
— Някои от онези зализани и облечени в дантели контета може би. Не знам какво, по дяволите, правите тук. Сигурно преживяването е ужасно за вашата деликатна чувствителност. Не знам каква полза ще имате от това, но името ми е Джейк Максуел. Собственик съм на Броукън Съркъл или поне на това, което ми оставиха вашите проклети крадливи фермери. Можете да пренощувате тук, но на сутринта искам да ви няма. Нямам намерение да давам на крадливите копелета още някое основание да стъпят отново на земята ми.
Необузданият му гняв стресна Изабел. Джейк остави чинията си и се изправи.
— Мисля, че ще е по-добре сам да си налея кафе. Както изглежда, вие не бързате.
Изабел се сепна и се изчерви от смущение.
— Съжалявам, забравих.
Не разбираше защо изпитва желание да му налее кафе и да му го сервира. Доколкото можеше да види, той беше самото олицетворение на собственик на ранчо. Беше груб, недодялан, а обноските му бяха като на някой бик от стадото му.
