— Внимавайте, горещо е — предупреди тя, докато му подаваше чашата.
— Надявам се. Това като че ли е единственото му добро качество. — Мъжът се втренчи в кафето с такова изражение, като че ли очакваше от него да излезе тарантула.
— Не е ли по-добре първо да опитате кафето, преди да отхвърлите неговото качество и вкус?
— Не и когато изглежда толкова слабо.
Изабел забеляза, че това не му попречи да го изпие, и само след миг отново да й подаде празната чаша.
— Жаден съм — бе единственото обяснение, което й даде.
Би могла да се закълне, че видя весели пламъчета в очите му.
— Нямаше да е зле, ако използвате повече кафе — каза той, след като пресуши втората чаша. — И не изхвърляйте старата утайка, преди да сте я използвали поне два-три пъти.
— Никога не използвам утайката повече от един път. — Леля й по-скоро би минала изобщо без кафе, отколкото да направи нещо толкова ужасно.
— Прясната утайка няма никакъв аромат и вкус. — Джейк остави чашата си на земята до чинията. — Сега, след като съм сигурен, че няма да се измъкнете с безценните ми антики, мога спокойно да си вървя.
— Защо не спите тук? — попита тя.
— Стоя в лагера при кравите си. Ако искате, може да използвате къщата. Има едно-единствено легло, но е по-добре, отколкото голата земя.
— Благодаря, но ще спя във фургона.
— Сигурна ли сте? Срамота е да се оставя едно легло празно, когато може да се използва.
— Сигурна съм.
Този мъж й въздействаше така, както никой друг досега. Изабел още веднъж спря погледа си на силните ръце и мускулестите му гърди и още веднъж почувства скритата, но обуздана мощ, която се излъчваше от цялото му същество. Само мисълта да спи в леглото на Джейк Максуел я караше да чувства притеснение и неудобство. Едно бе да спи в лагера на открито в двора, а съвсем друго — в къщата, в собственото му легло.
— Тогава нека го заеме някое от момчетата. Могат чрез игра на карти да определят кой да бъде.
— Не одобрявам игрите на карти, още повече хазарта.
— Нито пък аз, но животът е игра, не е ли така? Когато погледнеш на нещата от този ъгъл, виждаш, че да хвърлиш жребий за едно пренощуване не е кой знае какво зло.
Изабел не намери думи да отговор. Джейк се качи на коня си и потегли, без да каже нищо повече. Едва се бе изгубил в мрака, когато Пит каза:
— Аз имам карти. — Очите му блестяха от неприкрита възбуда. — Нека да направим така — този, който изтегли най-силната карта, ще спи в леглото.
Останалите момчета се съгласиха.
— Картите най-вероятно са белязани — обади се Брет. Без да му обръща внимание, Пит се обърна към Изабел.
— Разбъркайте вие картите.
— Не знам как. Леля никога не позволяваше да се играе на карти вкъщи.
Той я погледна невярващо. Нощния ястреб се отнесе с презрение към възможността да прекара нощта в леглото на бял човек, но останалите с нетърпение очакваха да я получат. Спечели Пит.
— Мислите ли, че дребосъкът ще знае какво да прави? — осведоми се Брет. — Той по-скоро е свикнал да спи на пода.
— Утрешният ден е много важен — каза Изабел, без да обръща внимание на думите на Брет и надявайки се, че Пит ще стори същото — Искам да станете рано, за да се изкъпете, да измиете косата си и да си облечете чисти дрехи, Трябва да направите добро впечатление на тези хора. В следващите няколко години те ще бъдат вашите семейства.
— Искате да кажете, че ние ще бъдем техни роби — отвърна Брет.
— Трябва да се научите да сдържате отрицателните си емоции и острия си език — обърна се към него Изабел. — Не бихме искали добрите им намерения да бъдат осуетени от вашето държание.
— Никой няма добри намерения към сираци-янки.
— Характерът ви не се определя от мястото, където сте родени — отвърна тя.
— Как не! Вие от главата до петите сте една южняшка лейди. Онзи грамаден каубой, който притежава ранчото, не е по-добър от команчите, от които е откраднал земята Всяко едно от тези момчета ще ви каже, че аз не съм нищо друго, освен една отрепка, и никога няма да стана нещо друго.
Изабел не искаше да спори с Брет. Знаеше, че щеше да е безполезно.
По-късно, докато се приготвяше за сън в леглото във фургона, Изабел си мислеше за Джейк Максуел. Чудеше се как един мъж можеше да оцелее тук. Беше невъзможно съвсем сам да се грижи за хиляди глави добитък. Разбира се, в лагера си той може би имаше работници, както и жена и деца.
И все пак Изабел бе сигурна, че Джейк е сам. Чувстваше го интуитивно. Самата тя бе сама от твърде дълго време, за да пропусне да забележи характерните признаци — безпокойството, чувството, че винаги трябва да си нащрек, погледът, който постоянно шари насам-натам, самотата, която идва от съзнанието, че никой в този свят не би се интересувал и не би скърбил, ако внезапно изчезнеш от лицето на земята.
Младата жена усещаше това и у момчетата. Беше ужасно да вижда същата безнадеждност у деца, но си мислеше, че и на един мъж не му бе по-леко. И със сигурност не бе по-леко и на нея.
Нещо у Джейк й бе направило силно впечатление. Той изобщо не приличаше на годеника й. Чарлз бе красив, очарователен, един истински джентълмен. И все пак той никога не бе карал пулса й да се ускорява, заради него никога не бе усещала тялото си слабо и безволево, а съзнанието си — рисуващо смущаващи картини. Присъствието му бе толкова силно, че Изабел, въпреки умората си, не преставаше да мисли за него. Представяше си какво ли би било да докосне мощните му мускулести ръце. Бе виждала сила, както и първична мощ и грубост, но никога в такова съчетание. Това й въздействаше като наркотик. Струваше й се, че в сравнение с Джейк годеникът й изглежда като незряло момче.
Но у Джейк Максуел нямаше нищо незряло или момчешко.
ГЛАВА 2
Джейк ругаеше тихо, докато оседлаваше коня. Преминавайки късото разстояние през ниските хълмове, покрити с хвойна, вечнозелен дъб, мескит и юка, мъжът продължи да ругае гневно. Шумът от копитата на коня, които чаткаха по каменливата земя, действаше на нервите му. Дразнеше го и това, че се налагаше да язди през каньоните, които навлизаха дълбоко в земята му, колкото повече наближаваше Педерналис Ривър. Понякога се налагаше да ги заобикаля. Дори и изобилието на трева не го радваше, едва забелязваше многобройните сини, червени и жълти диви цветя.
Джейк се връщаше в ранчото заради Изабел Дейвънпорт! Самата мисъл го караше да изпитва дива ярост.
Не можеше да заспи, защото постоянно мислеше за тази жена! През цялата нощ се бе мятал в постелята с напрегнато от възбуда тяло. Напразни надежди. Познаваше жените като нея — студени и безчувствени, те биха кастрирали един мъж само следените си маниери и презрението си към всеки физически контакт. Тя щеше да лежи под съпруга си студена като камък. Не би позволила никакви целувки, никаква топлина, никакво споделено удоволствие. Тя щеше да го изтърпи, защото така трябва, и щеше да го кара да се чувства виновен за всеки миг на физическа близост.
Не беше надменна, но отношението й към другите беше високомерно. Ако бе в по-добро настроение, би нарекъл държанието й кралски величествено. Тя се държеше така несъзнателно, понеже, откакто се бе родила, я бяха възпитавали така. Изабел се държеше като принцеса, но ледена принцеса.
Като изригна нов поток ругатни, Джейк пришпори коня си в галоп. Защо не можеше да я изхвърли от съзнанието си. Отново и отново си представяше тънката й талия, красиво заоблените й гърди, нежната снежнобяла кожа на шията й, мекия й глас, големите синьо-зелени очи. От нея се излъчваше такава завладяваща женственост, на която никой мъж не можеше да устои. Единственият начин да пресече още в началото такова глупаво увлечение, бе да се върне и да се остави тя да го залее с високомерието и
