ледените си маниери.
Когато пристигна, всички бяха вече будни. Момчетата наистина бяха най-бедните и отчаяни представители на човешката раса, без съмнение бъдещи престъпници и главорези. Тя си губеше времето, като се опитваше да им помогне и да направи нещо от тях. Нямаше никакво намерение да позволи на проклетите фермери да ги обучат да крадат кравите му. Според Джейк тези нехранимайковци биха изпитали истинско удоволствие от това.
Той изобщо не трябва да се забърква с тази пасмина, а да стои настрана, докато си заминат. Обаче беше твърде късно да се връща.
В следния миг Изабел се появи иззад къщата. Джейк не беше от мъжете, които се вълнуваха и разтреперваха в присъствието на жена, но трябваше да признае, че беше дяволски хубав начин да започнеш деня, като погледнеш Изабел. Джейк беше свикнал да вижда жени, облечени в безформени кафяви рокли, косите им — скрити под безформени бонета, лицата — бледи и състарени от тежката работа, времето и прекалено многото деца.
Изабел изглеждаше така, като че ли бе излязла от кориците на модно списание. Носеше жълта пола, чиято кройка бе съвсем семпла, но цветът бе великолепен. Бялата й блуза я покриваше от китките до шията. Джейк не можеше да си представи как тя успява да изглежда толкова свежа и чиста по време на това пътуване. Косата й бе ресана дълго, тъй като къдриците с цвят на лешник блестяха. Но лицето й я променяше цялата. Тя изглеждаше толкова млада, свежа и невинна. Това бе много опасна комбинация. Такава жена можеше да накара един разумен мъж да извърши куп глупости.
— Добро утро — извика тя. Бе във весело настроение, но държанието й бе сковано и официално. — Пристигате тъкмо навреме за закуска.
— Не съм дошъл да закусвам.
— Не, предполагам, че не — отвърна тя, като се приближи. — Но въпреки това можете да се присъедините към нас.
Трябваше да си тръгне веднага, да каже, че е дошъл само за да се увери, че са добре. Джейк слезе от коня, но нарочно не отговори на поканата на Изабел. Трябваше да се овладее.
— Какво имате тук, синко? — обърна се той към момчето, което готвеше до огъня.
— Бекон и боб — отвърна едно по-малко момче, което помагаше на по-голямото. — Мат няма време да направи бисквити.
— Много добре. Струва ми се, че си добър готвач. — Джейк се обърна към Мат. — Къде си се научил?
— Мама го научи — отвърна пак по-малкото момче. Въпреки че Джейк се бе обърнал към него два пъти, Мат дори не бе вдигнал глава, нито пък бе отклонил поглед от храната. Той беше висок, рус и синеок, добре сложен. Беше много красив, но не толкова, колкото по-малкото момче, което след няколко години щеше да се превърне в истински красавец.
— Как се казваш? — Въпросът на Джейк бе насочен към по-малкия брат.
Малката, тънка ръка отметна сламено русата коса, която бе паднала над красиви небесносини очи. Момчето не се приближи до Джейк, но го погледна без следа от страх.
— Уил Хаскинс — отвърна прямо то. — А това е брат ми Мат.
— Добре, Уил Хаскинс. Преди малко говорех на брат ти. Защо не млъкнеш, за да може той да ми отговори.
— Той не говори — отвърна Уил, преди още Джейк да бе имал време да се обърне.
Джейк премести поглед от едното момче на другото. Мат продължаваше да се държи така, като че ли изобщо не съществуваше. Уил го гледаше с очакване, а в погледа му се четеше интелигентност, буден и пъргав ум. Джейк се зачуди как Изабел се надява да намери дом на момче, което не говори.
— Мат говори ли с теб?
— Не.
— В такъв случай как разбираш какво иска?
— Мат никога нищо не иска.
— По-добре изяжте закуската си, преди да е изстинала — каза Изабел.
Джейк вдигна поглед и забеляза, че тя му налива кафе. Мат бе протегнал към него пълна чиния с храна. Джейк доби чувството, че момчето гледа право през него, толкова празен и безизразен бе погледът му.
Нещо ужасно се е случило с това момче. Ако можеше да съди по брат му, той би трябвало да е жив, пълен с енергия и любопитство.
Джейк се вгледа по-внимателно в очите на Мат. Единственото, което видя, бе ужасяваща празнота. Момчето приличаше на празна черупка, вършеше това, което се очакваше от него, не искаше нищо, не мислеше нищо, не чувстваше нищо. Джейк разпозна признаците. Беше ги виждал достатъчно често у момчета, които войната по най-брутален начин бе лишила от тяхната невинност. Джейк почувства как по гърба му полазиха тръпки.
— Елате с мен — обърна се той към Изабел. — Искам да ви покажа най-хубавия път.
— Почакайте да повикам Чет и Люк Атмор. Те управляват фургона.
— Не, само вие. Можете да им го покажете по-късно.
Трябваше да стои колкото бе възможно по-далеч от тази жена. Заради нея в ума му преминаваха невъзможни мисли, мисли, които бяха опасни за един мъж, живеещ съвсем сам, без жена. Но празният поглед на Мат го задължаваше да направи нещо, независимо от последствията за самия него.
— Известно ли ви е изобщо нещо за тези фермери? — попита Джейк, когато се отдалечиха на достатъчно разстояние, за да не могат да бъдат чути.
Изненадата на Изабел бе съвсем искрена.
— Разбира се. Аз водех цялата кореспонденция.
— Те имат ли намерение да осиновят момчетата, искам да кажа, с всички документи и прочее.
— Не, но аз и не съм очаквала това от тях — отвърна тя, искрено изненадана от въпроса му. — Цяло щастие е, че успях да ги убедя изобщо да ги вземат.
Джейк не знаеше дали е справедливо да изложи на риск шанса на момчетата да си намерят нови домове, но си спомни студенината, която бе видял у тези мъже, жестокостта, която бе разпознал у Рупърт. Не можеше да повярва, че тези хора биха се погрижили за тези деца-сираци, не и за тези момчета, които им бяха изпратени буквално като роби.
— Не познавам много тези хора — започна Джейк, — но на ваше място бих задал повече въпроси, преди да им предам момчетата. Не мисля, че те са от хората, които биха се отнасяли към хлапетата така, както желаете вие.
— Ако не знаете нищо за тях, как можете да твърдите такова нещо?
— Те дойдоха тук, докато ме нямаше, и заграбиха най-хубавата ми земя. Само преди месец се появиха с разписки за щетите, които кравите ми бяха причинили на посевите им. Знаят, че нямам пари, затова предложиха да си вземат дължимото от животните ми.
— И?
— Опитват се да ме разорят. Погрижиха се да не мога да си наема работници, а ако наема, хората да не остават при мен. Това би трябвало да ви говори нещо.
Изабел му хвърли поглед, пълен с презрение.
— Да, прав сте, говори ми много — отвърна тя. — Говори ми, че вие презирате хора, които работят упорито, за да предявят честно претенции към земята, да си построят домове и да обработват нивите, за да изхранват семействата си. Говори ми, че вас изобщо не ви интересува, че добитъкът ви унищожава плодовете на техния труд. Говори ми, че искате да избегнете плащането на дългове, които са единствено ваша отговорност. Говори ми, че вие без капка съвест очерняте репутацията на хора, за които самият признавате, че не познавате.
Когато Изабел свърши речта си, Джейк бе готов с удоволствие да я предостави на фермерите. Заради момчетата се бе опитал да я предупреди, беше тръгнал против собствените си убеждения, започвайки разговор с нея, а тя му бе отговорила с открита атака.
Джейк хвърли закуската си и изля кафето си в праха.
— Искам вие и цялата ви пасмина от хулигани да сте вън от ранчото ми в момента, в който приключат със закуската си. Искрено се надявам, че който е използвал леглото ми, не го е напълнил с въшки. Това е
