Смяташе да плати на фермерите нещо за съсипаните посеви — разбира се, не толкова много, колкото искаха те — но първо трябваше да продаде животните си. Ако не успееше, щеше да ги загуби, както и цялото си стадо.
Току-що бе достигнал палатката, която бе издигнал в малка дъбова горичка, когато забеляза на хоризонта тънък облак прах. Изглежда, като че ли идваше от ранчото. Димът не би го изненадал. Команчите щяха да подпалят къщата му и да я изгорят из основи. Може би фермерите се бяха върнали. Джейк не можеше да си представи какво друго би причинило такъв облак прах. Който и да беше, не принадлежеше към ранчото. Ругаейки, Джейк хвърли седлото върху един отпочинал кон и се отправи в галоп към ранчото. Когато влетя в двора, го посрещна напълно неочаквана гледка. Онази госпожица Дейвънпорт се бе върнала заедно с всичките си сираци, но не това го накара да онемее от изненада. В големия корал две момчета обяздваха коне. Други пет коня — част от хергелето, което семейството му притежаваше отпреди войната — ситнеха нервно в другия корал. След като баща му бе убит от едно едногодишно биче, те бяха оставени да подивеят.
Единият от ездачите бе метисът команч. Джейк не знаеше името на другото момче, но то не изглеждаше по-добре от мелеза. Останалите момчета се бяха накачили по оградата и крещяха окуражително. Изабел стоеше на стълбите пред къщата. Джейк се приближи към нея изотзад, без тя да го чуе.
— Залагам на команча — проговори Джейк.
Изабел подскочи уплашено. Когато видя кой бе дошъл, изпусна въздишка на облекчение.
— Изплашихте ме до смърт.
— Откъде хванаха конете?
— При потока, когато отишли да пият вода. Надявам се, че нямаш нищо против.
Тя се опитваше да се държи добре. Той трябваше да подвие опашка и да бяга, но въпреки това изпитваше болезнено желание да обвие ръце около кръста й. Талията й бе много тънка, би могъл да я обхване с дланите си. Въпреки че Изабел бе горда и студена, излъчваше мекота и неподправена женственост, на която бе трудно да се устои.
— Разбира се, че нямам нищо против. Нищо не обичам повече от това непознати да се разпореждат със собствеността ми винаги, когато поискат.
Изабел почервеня от смущение.
— Трябваше да се върнем.
Сега изглеждаше смутена и разкаяна, което накара всичките му кавалерски инстинкти да се втурнат стремглаво на повърхността. Ако изобщо му бе останал някакъв здрав разум, щеше да затвори очи, да запуши очите си, да побегне и да не спира поне докато стигне Пекос.
— Дължим ви извинение.
— Че използвате това място? Забравете.
— Не, защото се усъмних в това, което казахте за фермерите от Ютопия.
— Не ми казвайте, че не са най-набожните хора, които сте срещали, и че са нямали търпение да притиснат малката ви банда от главорези към гърдите си.
— Момчетата не са главорези.
Тя заговори с остър тон, смущението й бързо се стопяваше. Очевидно имаше лично отношение към хлапетата.
— Може би все още не.
— Те никога няма да станат такива, ако аз мога да направя нещо за тях.
Говореше с такава твърда решителност, че Джейк откъсна поглед от обяздваните коне и го насочи към нея. Изражението на лицето й бе непоколебимо. Тя наистина мислеше това, което каза.
— Добре, съгласен съм, те все още не са главорези. Защо не ги предадете на фермерите?
— На пътя намерихме едно момче. Било е бито жестоко и е страдало ужасно от преумора и глад.
— Какво направихте с него? — попита Джейк.
— Вътре е, в леглото ви. Почистих раните му, доколкото можах, но това, от което то наистина има нужда, е почивка.
Джейк се обърна и се насочи към къщата. Изабел незабавно го последва. Изглежда Бък бе заспал. Джейк се приближи до леглото, погледът му бе прикован в кървавочервените следи от камшик по гърба на момчето. От зорките му очи не убягнаха и синините по лицето му. В този момент Джейк почувства как в гърдите му се надига студен, убийствен гняв. Всичките жестокости на Гражданската война, несправедливостите на Реконструкцията, изглежда бяха събрани в това единствено ужасно престъпление спрямо това момче. Помисли си за всички почтени, смели мъже, които бяха пожертвали всичко, което притежаваха, за да се бият за един идеал, докато тези мъчители на деца бяха дошли, за да откраднат земята му.
— Кой от онези кучи синове е направил това?
— Не попитах.
Джейк се приближи до скрина, отвори го и извади револвер и кобур.
— Какво правите? — В гласа й се прокрадна страх.
— Ще разбера кой е сторил това! Ще застрелям проклетото копеле!
— Не можеш — отвърна Изабел, докато проверяваше револвера за патрони.
— Защо не? — той остави оръжието настрани и извади от една кутия шепа патрони.
— Те са прекалено много. Още повече, никога няма да ти кажат кой го е сторил. А ако убиеш един от тях, ще те обесят.
— Ще поема този риск.
Джейк постави патрони в празните места на патрондаша на кръста си.
— Не можеш да отидеш. Ако го направиш, фермерите ще узнаят за нас.
Джейк замълча за момент.
— Те вече знаят.
— Знаят, че идваме, но не знаят, че сме вече тук. Ако научат, ще дойдат с намерение да отнемат момчетата.
— Ще ги спра.
— Не можеш да го сториш сам. Не можеш да си сигурен, че някое момче няма да бъде наранено.
— Без съмнение, някой ще бъде наранен.
— Аз няма да позволя този някой да бъде от момчетата!
Джейк се зачуди какво караше една жена, родена и живяла през целия си живот в града, с такава твърда решителност да се отправи на Запад. Трябваше да знаят, че изобщо няма да им хареса, най-вече заради жегата и праха. Те не одобряваха мъжете и нищо, което те правеха. Всеки мъж щеше да бъде много доволен, ако не позволяваха жени да ходят на запад от Мисисипи поне докато там не построят град, в който да живеят.
— Мис, тук има индианци, бандити и крадци на добитък. Прибави към тях всякакъв вид негодници, авантюристи и, разбира се, групи мародерстващи фермери. Никой не го е грижа как се сдобива със собственост или животни, стига да успее да се докопа до тях. Имаш избор — можеш да се върнеш на Изток с подвита опашка и да им оставиш момчетата…
— Или пък ти можеш да се биеш с тях и да получиш медал за храброст, когато те погребат — отвърна тя със саркастичен тон.
— Не, мис. Тук, ако някой извади късмет, го погребват под няколко камъка, така че дивите животни да не разкъсат тялото му на парчета.
Изабел преглътна мъчително.
— А тези, които нямат късмет?
— Повечето от тях не могат да бъдат открити. Ако все пак ги намерим, от тях не е останало кой знае какво.
Джейк вече съжаляваше, че се бе поддал на гнева си. Тя го бе накарала да побеснее и той искаше да й го върне по същия начин. Но вместо това я бе разстроил и уплашил. Сега изпитваше единствено желание да я сграбчи в прегръдките си и да я целуне, да й каже, че няма защо да се притеснява, защото той щеше да разчисти това гнездо на гърмящи змии.
— Трябва да тръгвам. Искам да хвана някой от тях още докато е на полето. Така няма да успеят да ме
