— Нищо. Това не е твой проблем.
— Мой е, след като означава да останете на територията на рачото ми. — Джейк посочи към Мърсър. — Няма да е лесно да се справиш с него, когато го развържеш.
Изабел изстена вътрешно. Не искаше да държи Мърсър вързан, но не можеше да му позволи да се върне в Остин преди нея.
— Какво предлагаш?
— Можем да го предадем в ръцете на фермерите. Предполагам, че ще може да върши доста работа.
— Мистър Максуел, вече разбрах, че имате много лошо мнение за жените, особено за мен, но… — Изабел замълча за момент, защото той се усмихваше нагло. — Подиграваш ми се.
Усмивката му се стопи.
— Бих ли направил такова нещо?
Трудно бе да си представи по-неискрен израз на невинност.
— Да, въпреки че не мога да си представя защо.
— Придай го на странния ми характер — като например това, че не искам да спя в легло.
Той се опитваше да я дразни. Беше успял, но тя нямаше намерение да му даде да разбере това.
— Момчетата са тези, за които се притеснявам. Всичките са израснали при много тежки условия. Щеше да ти се скъса сърцето, ако знаеше.
Като го погледна отново, Изабел реши, че той изобщо не изглежда като човек, на когото сърцето му се къса. По-вероятно беше да смята, че всяко тяхно нещастие е по тяхна собствена вина.
— Защо не могат да се сработят? — осведоми се Джейк. — Някои от тях изглеждат съвсем почтени.
— Всички те са почтени — сопна се Изабел. — Но са изгубили доверие в хората.
— Звучи ми като жален вой на неудачници, защото никой не ги е глезил. Разбира се, ако настояваш да ги настаниш при такива хора като твоите фермери, мога да разбера чувствата им.
Трябваше да се досети, че той ще успее да изкара провала им нейна вина.
— Нямам нищо общо с местата, където са живели преди това.
— Може би не, но с това назначение обърка всичко. Какво следва после?
Изабел не знаеше защо изобщо си даваше труда да разговаря с него. Той беше мъж, а мъжете винаги смятаха, че ако една жена има нещо общо с някоя работа и нещата се объркат, то вината несъмнено е нейна.
— Не знам какво да правя по-нататък — призна тя. — Не мога да ги заведа обратно в Остин, но и нямам къде другаде да отида.
— Не бих си губил времето да се тревожа за тях. Момчетата не могат да се разберат помежду си, защото не се и опитват.
— Но Аз се тревожа за тях. Те са моя отговорност.
— Имате ли роднинска връзка?
— Не.
— Тогава защо те интересува какво ще стане с тях?
Изабел изпита непреодолимо желание да му обърне гръб. Той бе най-грубият, коравосърдечен и безчувствен мъж, когото бе срещала някога. Е, той наистина не беше толкова лош, колкото някои хора, конто познаваше, но въпреки това си оставаше груб, коравосърдечен и безчувствен. Както и да е, точно сега момчетата нямаш къде да отидат. По-добре щеше да бъде да сдържа възмущението и острия си език, преди той да ги е изхвърлил от ранчото. Изабел приседна на стъпалата пред къщата. Джейк се отпусна до нея.
— Не разбирам как можеш да погледнеш към тези необичани от никого деца и да не почувстваш болка до дъното на душата си — каза тя, като избягна въпроса му. — Държат се по този начин само защото са били наранени. Доверието им е било предадено, невинността им — унищожена.
— Не отговори на въпроса ми.
— Ти си невероятно груб, за да продължиш да го задаваш, когато аз очевидно предпочитам да не отговоря.
— Защо?
— Това не е твоя работа.
— Моя е, ако искаш да ви помогна.
— Не съм молила за помощта ти.
— Не с толкова много думи, но когато ми обясни ситуацията, направи точно това.
На устните й бе готов язвителен отговор, но Изабел се въздържа. Джейк очевидно се опитваше да бъде неприятен и дяволски добре успяваше да го постигне.
— Някога мислила ли си да оставиш момчетата сами да се разправят с Мърсър?
— Не.
— Нямаш ли им доверие?
Тя го погледна възмутено.
— Разбира се, че им имам доверие.
— Тогава защо не?
— Защото каквото и да направят, ще го сторят от страх. Няма да е справедливо нито към тях, нито към Мърсър.
— Трябва да призная, че не очаквах толкова добър отговор.
— Извинявай. Мислиш ли, че действах глупаво?
— Може и така да се каже.
Изабел се изправи. Опита се да се отдалечи с възмутено достойнство, но подозираше, че бе скочила припряно като шестгодишно дете, на което е била отказана любима играчка.
— Седни.
— За да продължиш да ме обиждаш?
— Не искам да те обиждам.
— Би могъл да опиташ, но не мисля, че си способен да говориш с мен и да не ме обиждаш.
— Защо?
— Защото вродените ти предразсъдъци спрямо жените са толкова дълбоки, че придават определен оттенък на всичко, което кажеш. Вероятно си мислил по този начин от толкова дълго време, че дори не осъзнаваш колко много ме обиждаш.
Той изглеждаше така, като че ли наистина обмисляше думите й.
— Не, не е така, аз харесвам жените — отвърна той след кратко мълчание. — Просто не им вярвам.
В един миг й се стори, че у Джейк вижда неясната сянка на едно наранено малко момче, това изражение тя виждаше и у сираците, но тя отхвърли тази мисъл като твърде невероятна. Все пак, въпреки че сега не откриваше никаква следа от уязвимост, част от враждебността й я напусна.
— Не сме решили какво да правим с твоите сираци — напомни й Джейк.
— Това не е твой проблем.
— Не би трябвало да бъде и твой. Седни. Вратът ме заболя да те гледам права, а аз да стоя седнал.
Изабел би предпочела да го удари по главата, но се подчини и седна до него. Не знаеше защо. Просто това бе най-лесното и логично нещо, което можеше да направи. След всичко, което се случи днес, у нея не бяха останали кой знае колко сили. И все пак Изабел знаеше, че не това беше главната причина. Когато Джейк бе наблизо, тя чувстваше, че много неща просто щяха да се уредят. Въпреки грубостта му, непоклатимото му самообладание й вдъхваше увереност. Всеки, който успяваше да оцелее в тази необятна пустош съвсем сам, можеше да направи всичко. Погледът й неволно бе привлечен от силните му, мускулести ръце. Една жена би направила почти всичко за мъж с такива ръце. Тя би го направила. След като сама се бе грижила за себе си от толкова дълго, изкушението да се довери на него за всичко беше непреодолимо.
Изабел изведнъж се сепна, шокирана от посоката, в която бяха поели мислите й. Тя не беше някоя глупава и разглезена жена, свикнала да разчита за всичко на мъжа до себе си. Нито пък имаше желание да се довери на мъж, който нямаше нищо, говорещо в негова полза, освен силните си ръце.
— Момчетата са моя отговорност — каза тя. — Защо, вместо да продължаваме да обсъждаме това, да
