— Нямах предвид възрастта му. Говорех за духа му. Това момче иска да умре.
— Откъде знаеш?
— Но не видя ли как той просто си стоеше там и чакайте Соутуут да го стъпче?
— Мат бе твърде изплашен, за да побегне.
— Той не се страхува от нищо. Истината е, че нищо не го интересува.
И двамата се обърнаха към Мат, който в този момент се приближаваше към Соутуут. Конят го стрелна с неприязнен поглед. Дръзкият и безразсъдно смел Шон се впусна напред и хвана главата на Соутуут, като го задържаше, така че Мат да може да се качи. Джейк и Нощния ястреб приготвиха ласата си.
— Изчезвай оттам! — изкрещя Джейк към Шон. Момчето побърза да се отдалечи и да прескочи оградата. — Готов ли си? — Тези думи на Джейк бяха отправени към Мат, който не даваше никакъв знак, че е чул. — Предполагам, че е не по-неподготвен от всеки друг път — промърмори на себе си Джейк.
Джейк погледна към Нощния ястреб, погледите им се срещнаха и двамата като по предварителна уговорка отпуснаха ласата. Соутуут продължи да хвърля къчове с подновена ярост. След по-малко от минута Мат отново се просна на земята. Джейк и Нощния ястреб хвърлиха ласата си и едва не задушиха Соутуут, принуждавайки го да се подчини и да застане на място.
— Готов ли си отново да опиташ? — извика Джейк към падналото момче.
— Не! — изкрещя Изабел. — Достатъчно!
— Нека той да реши.
Мат изтръска праха от дрехите си и отново се запъти към коня. И още веднъж Джейк и Нощния ястреб приготвиха ласата си, а Соутуут започна да рита, но този път не скачаше толкова високо, нито се обръщаше толкова бързо.
Мат остана на седлото.
Соутуут започна отново да рита, да скача, да се противи, да се обръща, отново да рита и отново да се обръща, но Мат стоеше здраво на седлото. Стоеше там и когато Соутуут се втурна право към оградата на корала. Стоеше там когато Соутуут я прескочи. Стоеше там, дори когато Соутуут стъпи върху едно от въжетата и едва не падна. Мат все още стоеше на седлото, когато конят се бе отдалечил почти на половин миля, а хълбоците му се издуваха от напрежение.
— Проклет да съм! — възкликна Брет. — Никога не съм предполагал, че това мудно копеле може да го направи.
Шон изтича към Мат, когато последният върна, яздейки, Соутуут във вътрешността на корала. Когато Мат слезе от коня, краката му трепереха, а Шон го тупна ентусиазирано по гърба.
— Беше страхотно! — каза той. — Най-добрата езда, която съм виждал.
— Не е толкова добър, колкото Ястреба — заяви Джейк. — Но може спокойно да се мери с Чет.
— Аз пък мисля, че ти си ужасен! — извика Изабел, впила обвинителен поглед в Джейк. — Окуражаваш го да рискува да си счупи врата, яздейки този проклет кон.
Джейк не я удостои с отговор. Наблюдаваше Мат, опитваше се да види очите му. С облекчение установи, че в тях имаше искрица живот, малко пламъче в безкрайна пустота. Но въпреки всичко Мат продължаваше да мълчи. Уил веднага бе отишъл при него, говореше вместо него и приемаше поздравления.
— Той изобщо говорил ли е някога? — попита Джейк.
— Не ми е известно, поне на мен не е говорил, но това няма връзка с настоящия случай — отговори Изабел.
— Има всичко общо, разбира се! У това момче все още нещо може да се събуди към живот, нещо, което го накара да направи крачка напред и да се върне на седлото, след като два пъти пада в праха.
Сега, след като вълнението от ездата постепенно започна да отмира, момчетата постепенно започнаха да си дават сметка за Джейк, който стоеше сред тях. Те се умълчаха и всички отправиха погледи към него.
— Имам още четири коня, които имат нужда от напомняне какво е да имат ездач на гърба си — каза той.
След тези думи напрежението у момчетата сякаш се изцеди. Нощния ястреб, Чет и Шон се отправиха към корала. Пит последва Шон, като не преставаше да бърбори. Люк Атмор се присъедини към брат си. Уил изглеждаше така, като че ли не можеше да реши какво да прави, но след кратък размисъл остана с Мат.
— Време е да приготвим вечерята — заяви Изабел, като се обърна към Брет. — Иди да събереш малко дърва и донеси вода.
— Искам да гледам ездата.
— След като свършиш със задълженията си.
— Не се страхувам.
— Никога не съм си мислила противното.
— Какво го яде? — попита Джейк, след като Брет се отдалечи.
Изабел изглеждаше толкова засегната от начина, по който той зададе въпроса си, че Джейк си помисли, че тя изобщо няма да му отговори. Но тя го направи, и то по своя кратък, прям начин.
— Брет е израснал в Бостън. Не може да язди.
— Сега разбирам, дявол да ме вземе.
— Искрено се надявам да е така. Момчетата могат много лесно да се наранят.
Джейк се обърна и я погледна.
— Можеш ли да яздиш, мис?
— Мога да управлявам фургон.
— Тук от това няма полза.
— Аз не живея тук, мистър Максуел. Няма да е нужно да се приспособявам към този груб начин на живот, — който за вас изглежда толкова обикновен и в реда на нещата. Може би няма да е грешно да кажа и привлекателен.
— Можеш да кажеш всичко, което ти харесва. Ако животът тук е твърде брутален за твоята нежна чувствителност, предлагам да влезеш в къщата и да се погрижиш за болното момче. Ако, разбира се, и това не е твърде грубо за деликатните ти чувства.
Лицето на Изабел почервеня от възмущение.
— Как можеш да говориш така? Аз собственоръчно почистих раните му, когато бяха замърсени и инфектирани.
— Знам. Точно затова не мога да си обясня как така не лежиш полуприпаднала до ранения.
Изабел го погледна с нарастващ гняв.
— Не знам дали на всяка цена държиш да обидиш именно мен, или презираш всички жени изобщо, но мисля, че ти си груб, безчувствен и твърдоглав Не бих се изненадала, ако ми кажеш, че обичаш да наблюдаваш, когато хората излагат живота си на риск. Точно такова нещо човек като теб би намерил за забавно.
— А какво намираш ти за забавно, мис?
— Никога не бих ти казала и така да ти дам още един повод да ми се надсмееш.
— А ако обещая, че няма да се смея?
— Не бих ти повярвала.
Тя го погледна така, като че ли той бе някаква хлебарка. Трябваше да е истински глупак, ако продължеше дори за миг да мисли за нея. Тя можеше да се справи и сама. Жени като нея винаги се справяха. Красотата им служеше като наркотик за глупаците.
— Ще направя всичко възможно да стоя далеч от пътя ти, докато си тръгнете.
Изабел го изгледа безпомощно, цялата й гордост се бе изпарила.
— Точно там е въпросът. Не можем да си тръгнем.
ГЛАВА 4
— Какво искаш да кажеш с това, че не можете да заминете? — попита Джейк, докато двамата с Изабел вървяха към къщата.
