— По дяволите! — извика Брет. — Искаш да кажеш, че са те вързали?
— Вързаха ни всички, защото се страхуваха, че ще избягаме.
— По дяволите! — изруга отново Брет.
Изабел вдигна поглед към лицата на момчетата. Всички се бяха обърнали към нея в очакване да чуят какво ще каже тя, в очакване да разберат какво ще направи тя за тяхното бъдеще.
— Изобщо няма да ходим в Ютопия — обяви тя.
— А какво ще правите с тях? — поиска да знае Мърсър.
— Не знам — отвърна Изабел. — Но при тези обстоятелства в никакъв случай няма да отидем там. Ястреб, помогни на Шон да качи момчето във фургона.
— Продължаваме напред — обяви Мърсър. — Това е, което иска агенцията от нас и точно това ще направим.
— Не ти взимаш решенията — отвърна Изабел. — Твоята работа е да осигуряваш нашата безопасност, нищо друго.
Мърсър насочи карабината към Нощния ястреб и Шон, които се готвеха да вдигнат момчето и да го сложат във фургона.
— Оставете го там Ще кажа на фермерите къде да го намерят, от тях зависи дали ще го вземат отново.
Изабел не разбираше какво стана с нея в този момент. Знаеше само, че е така невероятно разярена, че без да се замисля, се наведе, взе един голям камък и го хвърли по Мърсър. Никой не бе по-изненадан от нея, когато камъкът го удари право в средата на челото. Никой не бе по-шокиран, когато Мърсър се свлече в безсъзнание на земята. Твърде ужасена от това, което бе направила, за да разсъждава разумно, тя се обърна към момчето със спокоен глас.
— Как се казваш?
Той й отвърна с широка усмивка.
— Бък, мис. Наричайте ме просто Бък.
ГЛАВА 3
Чет рязко спря фургона пред къщата на Джейк.
— Шон, помогни да настаним Бък в леглото на Джейк.
— Той със сигурност не би искал някой мръсен сирак да изцапа с кръв цялото му легло — каза Брет.
— Той може да вземе моите завивки — предложи Шон, щедър както винаги.
— Сигурна съм, че мистър Максуел няма да има нищо против — отвърна Изабел. — Нали вчера предложи свободно да ползваме леглото му. — Тя ги последва в къщата. — Ще видя дали мога да намеря някакви лекарства и превръзки.
Изабел бе ужасена от състоянието на кухнята на Джейк. Изглеждаше така, като че ли не е била използвана в продължение на седмици, може би дори месеци. Изабел не намери нищо, дори бегло, свързано с медицината, освен няколко бутилки уиски. Очевидно Джейк Максуел никога не боледуваше и никога не бе раняван. Или ако беше, най-вероятно се напиваше, докато Майката Природа завършеше лечителския процес. Изабел намери също малко свинска мас. Беше стара, но щеше да свърши работа. След това се отправи към вратата.
— Брет! — извика тя. — Донеси ми малко вода. Докато чакаше, младата жена намери в един сандък до печката малко струпани дърва. Отвори печката и едва удържа възклицанието си на отвращение, Пепелта не бе изхвърлена. Разчисти малко разстояние с машата и сложи изсушени клонки и суха кора на дърво. След това драсна клечка кибрит и сухото дърво веднага се запали.
— Сложи тенджерата на печката — каза тя на Брет, когато момчето донесе водата. — Донеси ми я, когато се затопли.
Изабел взе свинската мас, една бутилка уиски и един плитък тиган, след което се отправи към другата част на къщата. Спалнята на Джейк бе обзаведена само с легло и скрин. Личеше, че не е използвана дълго време. Очевидно Джейк предпочиташе да живее на открито.
— Трябва да се съблечеш — обърна се тя към Бък.
— Изцяло ли? — попита Бък, като се смути.
— Всичко, освен бельото. Не мисля, че на мистър Максуел би му харесало да спиш в леглото му с обувки.
Обувките на Бък бяха изцапани с нещо, чиито произход най-вероятно беше от някой обор. Изабел донесе от кухнята един стол, а през това време Шон помогна на Бък да се съблече. Шон по принцип бе голям, тромав и несръчен, но сега бе необичайно внимателен. Брет донесе малко вода и я изля в един леген.
— Все още не е гореща, но си помислих, че ще поискате да започнете. Гърбът му изглежда ужасно.
Изабел искрено се изненада. Брет никога не бе проявявал загриженост за някой друг освен за себе си.
Изабел трябваше да махне коричката на най-лошите рани, за да ги почисти. Това беше всичко, което можеше да направи, за да не се инфектират повече. Бък подскочи, когато тя наложи напоена с алкохол превръзка на разранената плът, но не издаде дори стон. Много би искала да си мисли, че е припаднал, но явно момчето просто нямаше сила да се помръдне.
— Обзалагам се, че мистър Максуел е приготвил това за пиене — каза Шон.
— Мисля, че уискито е нещо много лошо — отвърна Изабел. Опита се с всички сили да отхвърли спомена какво щеше да й направи един мъж, докато умът му бе замъглен от алкохол. — Но сега ще имаме полза от него, тъй като ще унищожи инфекцията.
След малко Изабел привърши и се изправи.
— Сега ще го оставим да спи.
Изабел излезе от стаята, а на прага я очакваше Чет.
— Какво ще правим с него? — попита той, като посочи Мърсър Уилиъмс, който лежеше на земята до фургона, а ръцете му бяха вързани на гърба със собствения му колан. Изабел не знаеше.
— Можем да го удавим в реката — предложи Брет — Вълците и мишеловите ще довършат това, което ще оставят рибите.
Изабел все още бе ужасена от себе си, че бе ударила Мърсър.
— Не знам. Може би мистър Максуел ще знае какво да правим с него, когато дойде тук.
Ако не бъдеше толкова ядосан от факта, че се е върнала, че да й откаже помощта си. Изобщо нямаше да се изненада, ако той постъпеше така. Останала бе с впечатлението, че той е нетърпелив, избухлив и нетолерантен. Но Джейк и Мърсър не я притесняваха особено. Трябваше да реши какво да прави с момчетата. Не искаше да ги връща обратно в агенцията, но не можеше сама да се грижи за тях, а нямаше никой, който да й помогне.
Джейк вкара последните опърничави телета в корала в каньона, след което се насочи към лагера си. През годината, откакто се бе върнал вкъщи, бе дамгосал сам около хиляда животни, но работата беше бавна и опасна за сам човек. Трябваше да вкара телето в съответното заграждение и да го дамгоса, докато то бе принудено да стои на едно място чрез промушени в краищата пръти. Някои животни си бяха чупили крак, опитвайки се да излязат от заграждението.
Стадото на Максуел остана недамгосано в продължение на цели пет години. Почти половината животни не носеха никакъв белег на кого принадлежат. Те бяха негови, но се налагаше да ги дамгоса, за да има право да предявява претенции към тях. Дори и това не бе сигурна мярка, че ще опази животните си. Правителството на Реконструкцията бе приело един абсурден закон, който позволяваше на всеки да събере известно количество крави, независимо дали носят дамга или не, и да ги откара за продан. Този човек се предполагаше, че трябва да заплати на собственика на животните, ако последният го заловеше, но това никога не ставаше. Това си беше чист пладнешки обир, легализиран от правителството.
Фермерите от Ютопия все още не бяха опитвали това. Бяха твърде заети да изгонят всички от околността, за да останат само те. Но кои можеше да каже дали няма да предприемат и кражба на добитък.
От зимата Джейк бе събрал повече от пет хиляди глави, но не можеше сам да ги закара в Ню Мексико
