— Мислите ли, че това, което каза онзи мъж, е истина? — попита Уил Хаскинс, когато ранчото Броукън Съркъл се скри от погледите им.
— Какво искаш да кажеш? — изненада се Изабел.
— Това, което каза, че фермерите ни искат само за да им работим като роби.
— Откъде си чул това?
— Последвах ви.
Изабел искрено се смая. Въпреки че бе една година по-малък от Пит, доверието на момчето бе в рязък контраст с явното недоверие на Пит. Само за миг всички погледи бяха отправени към нея. Надеждите им зависеха от нейния отговор. Нямаше да има никаква полза, ако ги излъжеше.
— Не вярвам на това, което каза мистър Максуел — отвърна тя.
— Аз го харесах.
Изабел не можеше да разбере защо. Джейк беше груб и без всякакви обноски. Не можеше да си представи по-брутален надзирател от него. Може би това беше причината при него да няма нито един работник.
— Фермерите имат отлични препоръки — увери тя Уил. — Самата аз ги прочетох. Сигурна съм, че те ще очакват от вас да работите упорито. Никой не крие това. Но и те ще работят заедно с вас, както и собствените им синове.
— Обзалагам се, че на нас ще се падне най-тежката и мръсна работа — обади се Брет, който винаги си мислеше за най-лошото.
— Предполагам, че ще е така, докато не се докажете, но веднъж след като те разберат, че може да се разчита на вас, сигурна съм, че ще се отнасят към вас като членове на семействата им.
— Дрън-дрън — обади се Мърсър.
— Не го слушайте. Вършете си работата добре и с желание и съм сигурна, че нещата ще се уредят добре.
Те не попитаха нищо повече, но Изабел ясно виждаше, че в мислите им се бе настанило съмнението. Едно момче от време на време поглеждаше към друго, опитвайки се разбере какво мисли. Това бе лош знак. Обикновено те не се интересуваха какво мислят другите. Как й се искаше да размени няколко хубави думи с Джейк Максуел! Той беше виновен за това.
Пътуваха вече повече от час, когато Чет Атмор нададе вик. На пътя пред тях имаше нещо. Нощния ястреб стана и впи поглед напред. Шон хвана и двете ръце на Пит.
— Това е човек! — извика Нощния ястреб. Никой не възрази. Никой не можеше да се мери с него по острота на погледа. — Бял човек.
Изабел се изправи. Виждаше тялото, проснато на пътя, но нищо повече.
— Сигурно е мъртъв — обади се Чет.
— Жив е — каза Нощния ястреб.
— Откъде знаеш? — възрази Брет — Никой не може да вижда чак толкова добре.
— Аз мога.
Нощния ястреб скочи леко на земята и се отправи към тялото. Изабел постави ръка върху рамото на Чет, не позволявайки на момчето да падне, тъй като точно в този момент едно от колелата на фургона се натъкна на голям камък.
— Връщай се във фургона! — изрева Мърсър. Нощния ястреб не му обърна внимание.
— Връщай се или ще стрелям!
— Той просто отива да провери дали мъжът отпред е ранен — обясни Изабел, изкарана от търпение от глупостта на Мърсър.
Чет Атмор спря фургона и всичките момчета слязоха. Когато Изабел достигна лежащия на земята човек, той бе вече плътно обграден от момчетата. Тя си проправи път и коленичи до него. Въпреки че непознатият изглеждаше две-три години по-голям от Чет, личеше си, че все още бе момче. Беше много висок и толкова слаб, че наподобяваше скелет Косата му бе светлокестенява, кафявите му очи — безжизнени, а дрехите му — мръсни и изпокъсани. Момчето изглеждаше ужасно.
— Уил, тичай обратно и ми донеси манерката — може би ако намокреше лицето му, той щеше да се съвземе.
Очите на младежа се отвориха, но, изглежда, нямаше сили да говори. Бе толкова слаб, че това, без съмнение, се дължеше на недохранване. Изабел забеляза синина на едната му ръка. Стори й се, че забелязва леки следи от синини и по лицето му, но не бе сигурна, тъй като момчетата се бяха надвесили над него и правеха сянка.
— Не мисля, че е толкова болен, колкото изтощен — каза тя.
— Някой му е хвърлил як пердах — обади се Шон.
Уил се върна с манерката. Изабел намокри с вода една носна кърпичка и започна да трие с нея лицето и челото на младежа. Когато пластовете от прах и мръсотия изчезнаха, тя можа да види синините по-ясно. Те не бяха нови, най-вероятно бяха отпреди седмица, но си личеше, че момчето е било бито много жестоко.
— Ястреб, помогни на Шон да го качим във фургона. Ще го вземем с нас. Някоя от фермерските жени ще го вземе и ще се погрижи за него, докато се оправи.
Когато Шон подвря ръка под гърба на младежа, той извика силно от болка. Изабел разтвори яката на ризата му достатъчно, за да се видят яркочервените следи от камшик, които покриваха като мрежа раменете му И те не бяха нови, може би на седмица, както и синините. Някои от раните се бяха инфектирали. Изабел потрепери от гняв и възмущение.
— Съжалявам, че ти причиняваме болка — каза тя на момчето. — Но ако не можеш да ходиш, ще се наложи да те носим. Отиваме в Ютопия.
Момчето с мъка се опита да се изправи на крака, а чертите на лицето му се изкривиха от неподправен ужас.
— Те ще ме убият, ако ме отведете обратно там — едва успя да промълви той.
— Раните ти са инфектирани. Имаш нужда от храна и почивка. Най-близкият град е на около седмица път оттук.
Изабел се стресна, когато видя, че момчето несръчно започна да разкопчава ризата си.
— Вижте сами какво ми сториха! — извика той, като с мъка се освободи от дрехата.
След това се обърна. Подобно на раменете, целият му гръб бе покрит с пресни следи от камшик. Някой го бе бил безмилостно, оставил раните му да се инфектират, давал му храна само колкото да не умре от глад. Това бе ужасно, необяснимо! Бяха постъпили така с него само защото не бе свършил толкова работа, колкото се очакваше от него, или не я бе свършил толкова добре. Това далеч надхвърляше границите на гнева или на наказанието. Това бе жестокост само заради самата жестокост. Изабел се опита да си представи що за човек би сторил това на друго човешко същество, но не успя. Въпреки двете години, прекарани в сиропиталището, тя бе водила осигурен и почти безпроблемен начин на живот. Никога не бе виждала подобно нещо.
— Кой ти стори това? — настоя тя; гласът й бе подрезгавял от вълнение и неволния пристъп на гадене, тялото й трепереше от ярост.
— Милият, любящ мъж, който ме взе — отвърна момчето с убийствена ирония. — Човекът, който щеше да ме осинови, ако обикнех семейството му така, както те вече ме обичаха. Ето какво направи той, когато не успях да работя достатъчно упорито, за да го задоволя, когато паднах, защото нямах повече сили да работя, когато избягах, защото си помислих, че да си мъртъв е хиляди пъти по-добре, отколкото да живея в този ад.
— А другите фермери знаят ли? — попита Изабел, неспособна да повярва, че някой спокойно би допуснал такава жестокост.
— Те бяха прекалено заети да бият сираците в собствените си домове, за да се заинтересуват от мен.
Изабел си помисли, че всеки момент ще припадне. Никога не бе виждала или чувала за такова нечовешко отношение. Не можеше дори да си го представи, до този момент.
— Ако някой мъж се опита да ме бие така, ще го убия — заяви Шон.
— Не и ако ръцете ти са вързани.
