единственият дюшек, който имам. Никак няма да ми хареса, ако се наложи да го изгоря.
Джейк хвана ръката й и постави в нея чинията и чашата си. Тя бе впила поглед в него, вцепенена от обида.
— За ваше собствено добро, ви предлагам да се върнете обратно в Остин. Така никога няма да разберете какво значи да падаш полумъртъв от изтощение и да се налага да ядете храна, която и прасета не биха яли.
— Мистър Максуел — отвърна Изабел през стиснати зъби. — Всеки един от тези мъже е представил в агенцията отлични характеристики.
— А самата вие виждали ли сте ги?
— Не, но…
— Направете го. След това ми говорете за безупречния им характер. А сега имам да дамгосвам крави, преди съседите ми, които са пълни с всевъзможни добродетели, да го направят вместо мен.
— Но ако те свършат работата вместо вас…
— Не ставайте глупачка. Ако го направят, няма да използват моята дамга.
Джейк забеляза, че Изабел пребледня от смущение. Очевидно не знаеше нищо за Тексас и за грубите мъже, които живееха тук. Изобщо не трябваше на напуска Остин или откъдето там идваше. Изобщо не бе подходяща да живее извън града. Както той не можеше да живее в него.
Джейк се отдалечи и яхна коня си. Въпреки че бе разяждан от гняв, отново хвърли поглед към Мат Хаскинс. Момчето бе привършило закуската си и седеше вперило и ред себе си празен, невиждащ поглед.
Образът му преследва ще Джейк през цялото време, докато яздеше към стадото си.
Когато Джейк си тръгна, Изабел почувства все едно огромен магнит я бе освободил от мощната си притегателна сила. Няколко пъти от предишния ден мислите й се спираха на него, при това винаги свързано с нещо, което би променила у него — дрехите му, грубата му външност, чувството за едва сдържана необузданост Но тя знаеше, че и в Савана човек като Джейк Максуел изобщо не би обърнал внимание на правилата на поведение, които диктуваше обществото.
Изабел не можеше да разбере защо тази мисъл я вълнува толкова. Тя не беше някое глупаво момиче, което би изпаднало в неразумно увлечение по някой напълно неподходящ мъж. Не можеше да си представи по-лоша съдба от тази да остане тук безпомощна и да зависи единствено от Джейк Максуел.
Този мъж беше просто едно нищожество. Не разбираше ли колко прозрачна и неуместна беше атаката му срещу фермерите? Наистина ли си мислеше, че тя ще повярва на него само защото той го искаше?
Изабел се питаше защо Джейк се опитваше да управлява ранчо съвсем сам. Но пък той може и да нямаше никакви животни. Тя не бе видяла нито едно. Доколкото можеше да съди за него от тези първи впечатления, нищо чудно именно той да крадеше животни от фермерите, които толкова ненавиждаше.
Изабел си каза, че е крайно време да изхвърли Джейк Максуел от мислите си. Какъв бе той или какво правеше, не беше нейна работа. Нейната работа беше да се погрижи момчетата да се установят в новите си домове. А колкото до мистър Максуел — е, нека фермерите се оправят е него.
Вече бе време да тръгват или щяха да закъснеят. Изабел се огледа наоколо, докато забеляза братята Атмор.
— Чет, кажи на Ястреба да впрегне мулетата.
— Да, мис — отвърна учтиво Чет.
Чет и Люк Атмор бяха истинска загадка за Изабел. Не можеше да си обясни защо никой не ги искаше. Те бяха големи, хубави момчета, изключително зрели за възрастта си. Имаха добри обноски и вършеха всичко, което поискаше от тях.
— Шон, двамата с Пит побързайте с почистването. След половин час трябва да сме на път.
Тези две момчета бяха странна двойка — Шон, със своето високо, слабо тяло и широко лице, и малкият Пит, с къдравата си кестенява коса и изострени черти. Тъмнокафявите очи на Пит бяха пълни с недоверие.
Момчетата вършеха работата си мудно. Изабел знаеше, че са притеснени не по-малко от нея заради новите си домове, но времето и жестоките обстоятелства ги бяха научили да скриват мислите и емоциите си и да се преструват, че не чувстват нищо.
Но Изабел знаеше по-добре. Около тях витаеше нещо особено, чувство на отчаяна надежда.
— Все още не съм свършил — изръмжа Брет, когато Пит понечи да вземе чинията му.
Той посегна към Пит, но по-малкото момче ловко отскочи встрани. Големият юмрук на Шон се стовари върху Брет и го изпрати на земята. Пит вдигна претърколилата се малко по-встрани чиния. Двамата с Шон продължиха работата си, като че ли нищо не се беше случило. Никое от другите момчета като че не бе забелязало нищо.
— Побързайте и си събуйте ботушите! — заповяда Мърсър.
— Не можем ли днес да не го правим? — попита Чет. — Не искам да се появявам при фермерите бос.
— Ще ги получите, преди да пристигнете — отвърна Мърсър. — Сега побързайте и се качвайте във фургона.
Изабел изпита желание да извие врата на Мърсър заради безчувствеността му. Обеща си, че никога повече няма да пътува с него. Имаше много начини да държиш момчетата под контрол, но да се отнасяш с тях като със затворници не бе един от тях.
Докато се качваха във фургона, момчетата се бутаха и блъскаха толкова много, че Изабел почти пропуснала види как Пит вади от панталоните си ножа, който Мат използваше, за да реже бекон. Момчето вдигна оръжието над главата си и се впусна към Нощния ястреб. Тя бе твърде далеч, за да го спре.
— Ястреб! — изкрещя.
Нощния ястреб се хвърли на земята и се изтърколи встрани. В следния миг бе отново на крака. След това сграбчи китката на по-малкото момче и го тръшна на земята. После се хвърли върху него с нож, насочен към гърлото на Пит.
Мърсъл, в миг излязъл от вцепенението си, насочи дулото на карабината си в главата на Нощния ястреб.
— Хвърли този нож, проклет мелез, или ще ти пръсна мозъка!
Изабел сграбчи пушката за цевта, отклонявайки я от момчето. След това се обърна разярена към Мърсър:
— Ако още веднъж насочиш карабината срещу някое от момчетата, ще се погрижа да бъдеш уволнен на минутата, след като пристигнем в Остин!
— Но той щеше да скалпира Пит!
— Не ставай смешен! Ястреба просто бе изморен от постоянните опити на Пит да го убие. Пусни го, Ястреб!
Нощния ястреб веднага се изправи, но погледът му бе студен и изпълнен с омраза.
— Шон, ако не бъркам, точно ти трябваше на наблюдаваш Пит!
Шон бе добросърдечен и винаги се чувстваше виновен, когато не направеше това, което се очаква от него.
— Не мога да го наблюдавам всяка секунда.
Пит бе станал свидетел на жестоката смърт на родителите си, убити от команчите, затова мразеше сляпо всички индианци и особено метисите.
— Пит, стани веднага! Ако още веднъж нападнеш Нощния ястреб, ще накарам Мърсър да завърже ръцете ти зад гърба.
Изабел щеше да изпита истинско облекчение, когато го предадеше на новото му семейство. През повечето време Пит бе жизнерадостен и весел, но понякога, без предупреждение, го обхващаха мрачни мисли. По време на двете седмици, откакто бяха напуснали Остин, бе нападал Нощния ястреб пет пъти.
Скоро всички бяха готови и потеглиха. Момчетата седяха с кръстосани крака на пода на фургона, облегнати на страничните дъски, а в средата бяха скупчени вещите им. Изабел седеше с гръб към водача, на една пейка, откъдето можеше да ги наблюдава. Мястото беше неудобно и в края на деня младата жена чувстваше остри болки в гърба.
