Лей Грийнууд
Джейк
ПРОЛОГ
Джейк Максуел наблюдаваше с нарастващо безпокойство групата фермери, които приближаваха малката колиба, която той наричаше свой дом. Те яздеха дребни, но жилави мулета и с черните си дрехи, черни очи и черни бради приличаха на ято врани. Джейк автоматично посегна към оръжието си, макар да знаеше, че няма да го използва. Те идваха невъоръжени. Черпеха сили от факта, че бяха многобройни, и от отдавнашната си омраза към него.
Докато Джейк беше на война и се сражаваше с янките, те се бяха настанили в най-добрите места на ранчото му, бяха изорали ливадите му, които даваха най-ароматно сено, за да засадят царевица и картофи. Бяха изсекли дърветата, които даваха на кравите му сянка и прохлада през лятото и подслон от ветровете през зимата. Изобщо не бяха благодарни от факта, че Джейк беше оцелял през войната, и изобщо не им се нравеше това, че той се бе върнал в ранчото, което семейството му притежаваше от двайсет години.
Джейк притежаваше само няколко стотици акра от хилядите, които му бяха необходими за огромното стадо. Преди войната никой не бе оспорвал правото му на собственост на тази част от Джилеспи Каунти. Сега една дузина семейства претендираха за най-хубавата земя от ранчото му. Фермерите не си губиха времето с учтиви думи.
— Притежаваме няколко разписки за щетите, които нанесоха кравите ти на посевите ни — започна Ноа Ландсфарн.
— Те съсипаха всичката ми царевица! — обади се друг.
— Предупредих ви да си направите огради — отвърна Джейк. — Не можете да очаквате кравите да ядат суха трева, когато могат да намерят крехки царевични или пшенични стъбла.
— Ако някой трябва да поставя огради, то това си ти! — извика Ноа.
— Точно така! — съгласи се друг фермер.
Джейк беше единственият собственик на ранчо в това графство. Когато новото правителство дойде на власт, нещата не станаха по-добри. Техните хора в графството гледаха на добитъка му със същата алчност като фермерите.
— Това е страна на животновъди — отвърна Джейк. — Никога няма да успеете с вашето земеделие.
— Всеки един от нас има разписка за щетите — продължи настоятелно Ноа. — Ще трябва да платиш и да ни обезщетиш за бъдещи вреди.
Ноа подаде на Джейк парче хартия Цифрата, написана там, го накара да извърти отчаяно очи към небето. Останалите фермери също му подадоха подобни хартии. Общата сума беше зашеметяваща.
— Вече говорихме с шерифа. Имаш на разположение един месец, за да ни платиш за щетите и отделно обезщетението.
— Кой ще представлява това обезщетение?
— Банката.
Фермерите притежаваха единствената банка в графството.
— Какво ще стане, ако не мога да намеря пари, за да ви платя?
— Тогава ще вземем дължимото ни в добитък — отвърна Ноа. — Три долара на глава. Толкова струва една крава в Тексас.
В Сейнт Луис струваха поне десет пъти повече, а може би цената им беше още по-висока в златните полета на Колорадо.
— Но това ще означава стадото ми да намалее значително.
— Толкова по-добре. Това ще означава, че вече няма да има крави, които да унищожават посевите ни.
Джейк познаваше Рупърт Рейсън. Младият фермер не правеше никакви опити да прикрива омразата си. В гърдите на Джейк се надигна глух гняв.
— Няма начин да ви платя толкова пари! — извика той, а лицето му придоби заплашително изражение.
След това Джейк скъса разписките на малки парченца и ги хвърли с небрежно движение. Вятърът веднага ги подхвана и ги разнесе наоколо.
— Тази земя е собственост на семейство Максуел от двайсет години и ще си остане такава!
— Нашите искания са законни — заяви Ноа. — Шерифът казва, че трябва да ни платиш щетите. Не можеш да оставяш кравите си да изпотъпчат всичко. Ако това не спре, ще застреляме всяко добиче, което видим в нивите си!
— Преди това ще изпратя всички ви по дяволите! — избухна Джейк. — А сега се махайте от земята ми, преди аз да съм започнал да стрелям по вас!
Фермерите си тръгнаха, но от това Джейк не се почувства по-добре. Времето и законът бяха на тяхна страна. Налагаше се час по-скоро да събере животните си и да ги отведе на пазара. Но как, по дяволите, да направи това съвсем сам?
ГЛАВА 1
Изабел Дейвънпорт внимателно изучаваше всяко едно от осемте момчета, които седяха във фургона до нея. Те бяха толкова млади и невинни и все пак всички бяха отхвърлени от общо седемнайсет сиропиталища и от семейства, проявили в началото желание да ги осиновят. Четири от момчетата бяха официално осиновени, но след това върнати, защото новите им родители изобщо не можеха да се справят с тях. Две от момчетата се бяха сбили с осиновителите си, а друго бе простреляло заварения си брат. Всички бяха избягали.
Изабел им съчувстваше и ги съжаляваше, но понякога изпитваше страх от тях. Те, изглежда, не харесваха никого, дори и себе си.
Това бе последният им шанс. Ако и сега всичко се провалеше, три от момчетата щяха да влязат в затвора. Двете най-малки щяха да се върнат в сиропиталището. Останалите щяха да бъдат оставени сами да се погрижат за себе си. Изабел бе в Тексас само от една година, но знаеше много добре какво означава това — момчетата трябваше да крадат, за да оцелеят. Ако това се случеше, повечето от тях нямаше да успеят да навършат и двайсет години, защото отдавна щяха да са мъртви.
Отделяйки от собственото си време и пари, Изабел бе намерила в Хълмистата област една новосъздадена фермерска община, изявила желание да вземе момчетата. Младата жена се надяваше, че далеч от градовете с техните изкушения — жени, уиски и негодниците, които винаги се мотаят около публичните домове и баровете — момчетата ще израснат и ще възмъжеят в прилична среда.
— Къде ще спрем тази вечер? — попита Брет Нолън.
Слънцето вече клонеше към залез. Брезентовото платнище на фургона бе свалено, така че можеха да оглеждат от всички страни местността, в която се намираха, и да се наслаждават на лекия пролетен бриз. Пейзажът, който се разкриваше, изобщо не се нравеше на Изабел. Тук всичко беше толкова различно от Савана. Доколкото тя можеше да прецени, това бе истинска пустош от хълмове и каньони, осеяни с оскъдна растителност. Изабел изобщо не можеше да си обясни как фермерите успяваха да оцелеят на тази земя.
— Точно пред нас има ранчо, в което се отглежда добитък — отвърна Изабел. — Надявам се, че собственикът ще ни предложи гостоприемството си и ще ни позволи да пренощуваме тук.
— Предпочитам да съм в някой индиански лагер. Брет бе дванайсетгодишен, син на бостънски аболиционист, който бе убит, защото се опитваше да помага на избягали роби. Брет мразеше Тексас и всичко, свързано с него.
— Може би каубоите му ще ви предоставят помещенията за спане или поне ще ги споделят с вас —
