от тях. Всеки мъж, който се страхува да се срещне със собствената си майка, не е подходящ да отглежда толкова много момчета. Сега, преди окончателно да съм загубила самообладание, ще ти кажа, че ще отведа момчетата в Санта Фе. Ще се изкъпят и ще си купят прилични дрехи. Ще си поръчам ядене, което не е трябвало да сготвя сама. И нека бог да ми е на помощ, ако кажеш и една дума за това, че съм градска жена, кълна се, ще насоча фургона към теб и ще те премажа!
Тя се обърна и се отдалечи. След като измина около десет метра, Изабел спря и се обърна.
— Ти носиш у себе си моя знак, Джейк Максуел — каза тя. — Спомни си за това, когато промениш решението си и решиш да отидеш в Санта Фе.
Джейк знаеше, че няма да промени решението си. Ако не можеше да се изправи очи в очи с Изабел, която го обичаше, трябваше да признае, че беше прекалено голям страхливец, за да се изправи срещу майка си, която го беше изоставила и оставила рана, която нищо не можеше да излекува.
Джейк гледаше Изабел и момчетата, които се отдалечаваха към Санта Фе, и сърцето му се късаше. Никога не си бе мислил, че ще му е толкова трудно да си вземе сбогом. Тя нямаше да му позволи да задържи което и да е от момчетата. Беше му казала, че ако ги иска, трябва да дойде в Санта Фе, за да ги прибере.
Това бе положението.
Нищо вече не го задържаше в Ню Мексико. Беше продал стадото си. Дори бе намерил купувач и за фургона и допълнителните коне. Беше спечелил повече пари, отколкото бе очаквал. Можеше да се върне в Тексас и да наеме нов екип от работници, за да съберат останалите в ранчото крави. Можеше да си купи друго стадо, друго ранчо, да направи всичко, което пожелае. Тъй като Рупърт бе мъртъв, а и беше станало известно, че той е причинил смъртта на момчето Пери Холстед, Джейк не мислеше, че фермерите ще посмеят да му създават повече неприятности.
Но никоя от тези възможности не го привличаше. Не можеше да се завърне в ранчото, без това да му напомня за Изабел и момчетата. Парите и успехът му не означаваха толкова много, колкото бе очаквал. Мислил си бе, че прави всичко това заради себе си. Така беше, но всичко бе придобило ново значение, когато го бе споделил с Изабел и момчетата. Това беше и техен успех, не само негов.
Продължи да си повтаря, че е взел правилното решение. Но ако бе така, защо се чувстваше толкова ужасно?
„Защото си страхливец. Страхливците се чувстват по този начин, нещастни са, защото не могат да понесат собствената си страхливост.“
Беше отличен с медал за храброст по време на войната. Защо сега се чувстваше такъв страхливец?
„Защото се страхуваш да обичаш, да се довериш. Толкова се страхуваш да не се провалиш, че отхвърляш собствения си шанс за щастие.“
Нямаше такъв шанс. Знаеше какво щеше да се случи. Само отлагаше неизбежното.
„Ти си се променил, защо тогава Изабел да не може да се промени?“
Наистина ли се бе променил? Какво бе различното у него сега? Желаеше Изабел. Дори искаше да се ожени за нея. И не само заради физическото си желание за нея. Не можеше да си представи живота без нея. Хубавите й дрехи, дребничката й фигурка, неизчерпаемата й енергия, тялото й, жадно притиснато до неговото, всичко това го караше да се чувства като съвсем различен човек.
Тя можеше да спори с него и за най-маловажното нещо. Можеше да е упорита като телетата му. Можеше да го накара да промени много от навиците си, но без нея никога не можеше да бъде щастлив. Не можеше без нея, както и без тексаските хълмове, които бяха негов дом, откакто се бе родил. За него вече изобщо нямаше смисъл да се връща в Тексас, ако тя не дойде с него.
Искаше и момчетата. Не само като каубои. Те му бяха помогнали да запълни една празнина в душата си, която идваше оттам, че бе изгубил семейството си. Възхищението на Уил все още го караше да се чувства неудобно, но му харесваше, когато хлапето бе наблизо.
Мат говореше много повече. Пит вече не поглеждаше към Ястреб с ясното желание да го убие, Чет се превръщаше в забележителен водач, а Брет можеше да се научи да вярва на хората, ако не бъде излъган за пореден път. Не беше сигурен какво да мисли за Бък и Зийк. Те имаха собствени дълбоко погребани рани, но Шон, Люк и Дрю се справяха чудесно.
Как щяха да се почувстват всички те, когато Изабел им кажеше, че той няма да се върне?
Джейк се разсмя, когато си спомни как бе постъпила Изабел. Не беше го помолила, просто му бе съобщила решението си. Той можеше да се съгласи с нея или да не го направи. Господи, ама какъв характер имаше тази жена!
Защо не го бе забелязвал никога преди?
„Защото беше прекалено зает да вземаш решения, касаещи други хора. Имаше всички отговори.“
Оказа се, че това не бе вярно. Беше се заклел никога да не се жени. Беше се зарекъл никога да не се доверява па никоя жена и никога да не дарява любовта си. Знаеше, че никоя фина и деликатна жена не би издържала да бъде жена на собственик на ранчо. Но той не бе взел нито едно от тези решения. Беше позволил да му повлияят гневът към майка му и ужасното чувство, че е предаден и изоставен. Ако не предприемеше нещо, същото щеше да се случва отново и отново.
Едно нещо знаеше със сигурност. Не можеше да живее без Изабел. С всяка изминала минута се уверяваше в това. Чувстваше се все по-отчаян. Всякакъв риск си заслужаваше, стига това да означаваше, че има шанс да си върне Изабел.
Джейк взе седлото и се насочи към коня си. Отиваше в Санта Фе. Трябваше да последва Изабел. Но преди да го направи, имаше още една жена, с която трябваше да се срещне.
Отиде на последния адрес, на който знаеше, че живее майка му, и там му казаха, че излязла в града, със сина си. Имала зелен фургон. Не можел да не я срещне. Тя била единствената жена в Санта Фе, която управлявала фургон с бели ръкавици на ръцете.
Джейк забеляза първо момчето. То толкова много приличаше на по-големия му брат, Дейвид, че Джейк в един момент спря да диша. Знаеше, че е странно и грубо от негова страна, но колкото повече приближаваше, толкова по-невъзможно бе да откъсне втренчения си поглед от момчето. Дейвид бе на двайсет и четири години, когато го убиха, но Джейк си спомняше как изглеждаше, когато бе шестнайсетгодишен. Това момче изглеждаше точно като Дейвид, приликата между двамата бе поразителна.
Момчето беше полубрат на Джейк. Джейк дръпна юздите на коня, когато доближи фургона.
— Здравей — обърна се той към момчето. — Искам да говоря с майка ти. Къде е тя?
— В магазина ей там — отвърна момчето.
— Ще почакам. Казвам се Джейк. А ти?
— Кърт.
Джейк разбираше, че кара момчето да се чувства неудобно, но не можеше да свали поглед от него. Истински шок бе да научи, че има полубрат. А да открие, че той прилича толкова много на Дейвид, беше така невероятно, че Джейк се запита дали не сънува. Очакваше всеки момент образът на момчето да се разсее или да се превърне в нещо друго.
Но, разбира се, това не се случи.
— На колко си години? — попита Джейк.
— На шестнайсет.
Кърт бе роден само три години, след като майка му ги бе напуснала. Джейк си представяше, че това момче получава цялата обич, която беше отказана на него и на Дейвид, и почувства как тялото му започва да се тресе от гняв, гняв, който бе таил в себе си в продължение на двайсет години. Джейк се огледа, когато забеляза, че момчето се усмихна, и видя облекчението в погледа му. По дървения тротоар към фургона се бе запътила една жена.
— Това е майка ми. — Кърт скочи от капрата.
Джейк слезе от коня си и завърза юздата за най-близкия кол.
— Мамо, този човек те търси. Иска да разговаря с теб — каза Кърт, когато майка му се приближи.
Тя подаде пакетите с покупки на сина си и се обърна към Джейк.
— Здравейте, аз съм мисис Стюарт. С какво мога да ви помогна?
Джейк впи поглед в жената, която стоеше пред него. Тя изобщо не изглеждаше като майката, която си спомняше. Беше много по-възрастна. Косата й беше напълно побеляла. Лицето й бе белязано от
