многобройни бръчки. Но то бе озарено от големите й, красиви очи. Беше облечена с вкус. Носеше сребърна огърлица, украсена с тюркоази, от същия материал бяха направени и обиците й.
Джейк бе поразен, че тя изглеждаше напълно в мир със себе си и напълно владееше чувствата си. Нямаше и следа от неизтощимата енергия и от отчаянието, което си спомняше Джейк.
Джейк очакваше при тази среща да изпита гняв, горчивина, отвращение, презрение, но все едно да се опитва да се гневи на някой непознат. Тази жена не беше майката, която бе останала в спомените му.
Тялото му спря да трепери. Имаше особеното чувство, че вече не се движеше в реалния свят, всичко изглеждаше някак особено и забавено.
— Добре ли сте, мистър… съжалявам, не знам името ви.
— Добре съм — чу се да казва Джейк. Гласът му звучеше така, като че ли идваше отнякъде много далеч. — Просто не съм сигурен какво да кажа. Аз съм Джейк, твоят син.
Очите на майка му се разшириха от изненадата. Тя пребледня, след това на лицето й се появи тъжна усмивка.
— Благодаря ти, Господи! — промълви тихо тя. — Толкова години се молех да дойдеш.
Джейк намери Изабел и момчетата в един ресторант. Бяха събрали три маси и седяха толкова близо един до друг, че раменете им се допираха. Тухлените стени, боядисани в бяло, отразяваха светлината на няколко фенера, които се спускаха от огромните черни греди на тавана. Фенерите, поставени на всяка маса, осветяваха лицата им, подобно на лагерните огньове, които бяха палили в продължение на двайсет и двете нощи, които им отне пътуването.
Джейк спря на рамката на вратата и се загледа в тях.
Те изобщо не приличаха на окъсаните и дрипави момчета, конто бе превел през седемстотинте мили най-негостоприемна земя в тексаския югозапад. Те се бяха изкъпали, бяха подстригали косите си и си бяха сложили нови дрехи. Макар и все още облечена като момче, Дрю носеше дрехи, които й бяха по мярка. Изглеждаше женствена.
Те буквално изпълваха помещението с енергията и жизнеността си. Джейк различи гласовете на Пит и Уил, които спореха за нещо — колко техни спорове вече бе разрешил — и разбра, че много му се искаше да бъде част от техните проблеми, от разговорите им. Само фактът, че бе близо до тях, го караше да се чувства някак си по-жив. По-късно щеше да разполага с много мирни и спокойни години.
Изабел изглеждаше още по-красива. Джейк не разбираше как бе възможно това — може би се дължеше на бялата, колосана блуза, — но тя изобщо не изглеждаше като жена, която току-що е прекосила една дива пустош, бе готвила хиляди пъти на открито, бе управлявала фургон през хълмове и реки. Изабел изглеждаше толкова женствена, толкова елегантна, толкова съвършено красива. Страшно му се прииска да я докосне, да я целуне отново.
Беше истински глупак да си мисли, че тя не би издържала да живее в суровата земя на Тексас. Тя бе преминала през най-лошото и все пак изглеждаше великолепно. Дори и ако се наложеше да я следва през целия път до Савана, не би могъл да я остави да си отиде.
— Джейк! — изкрещя Уил в мига, когато Джейк пристъпи вътре. Момчето буквално прелетя разстоянието до него, сграбчи ръката му и го задърпа към масата. — Трябва да дойдеш бързо. Изабел ще прави ранчо и няма да ти позволи да го използваш.
Джейк обърна поглед към Изабел, Тя също го гледаше, а лицето й бе пребледняло като платно. Той се засмя. Не можеше да направи нищо друго. Беше се върнал там, където бе останало сърцето му. Всичко щеше да се оправи. Чувстваше, че е така.
Той се усмихна на Уил.
— Мислиш ли, че ако наема всичките й каубои, тя ще присъедини ранчото си към моето?
— Дрю няма да дойде с теб Тя се кълне, че ще остане с Изабел, каквото и да се случи.
— Дрю е дребничка. Мисля, че не би представлявало проблем да я откраднем.
— Не знам. Дрю е момиче. Мат казва, че момичетата изобщо не са забавни.
Джейк се приближи до масата. Погледът му не се отделяше от този на Изабел.
— Какво мислиш? Смяташ ли, че ще можеш да работиш заедно с мен?
— Искрено се надявам да е така — заяви Уорд, а на лицето му бе изписано облекчение. — Защото ако ти не го направиш, задачата ще се падне на мен.
Погледът на Изабел изобщо не се откъсваше от Джейк.
— Зависи от сделката, която предлагаш.
— Малко е сложно. Имаш ли нещо против да седна и да обясня?
— Вземи моя стол — предложи Чет.
— Защо не се съберете по-близо. Това засяга всички.
Момчетата вдигнаха такъв шум, че привлякоха вниманието на останалите клиенти. Те се усмихнаха на Джейк, като очевидно си мислеха, че това е някакво семейно събиране. Така беше.
— Първо — каза Джейк, когато момчетата се приближиха достатъчно, за да го чуват, — искам да се върна в Тексас и да събера друго стадо. Ако трябва да купувам хубаво ранчо, ще ми трябват повече пари, отколкото имам в момента.
— Откъде вземаш кравите? — попита Уорд.
— Разполагам с много повече животни в ранчото — ката Джейк. — Мисля, че този път фермерите няма да ни безпокоят.
— Къде ще си купиш ранчо? — попита Изабел.
— Не съм мислил, но по-късно можем да решим.
— Ние? — попита тя.
— Да, ние.
Тя се взря изпитателно в него. Той се усмихна, като се надяваше, че това е достатъчен отговор на незададения въпрос. Тя отвърна на усмивката му — колеблива, но все пак усмивка.
— Нещо друго? — попита тя.
Погледът на Джейк премина по напрегнатите лица на тези, които ги заобикаляха.
— Искам да осиновя всички тези момчета.
Уил изпищя от възторг и се хвърли към Джейк, едва не прегазвайки Чет по пътя си.
— Казах на Мат, че ще ни осиновиш, казах му го много отдавна.
На Джейк му отне цяла минута да успокои Уил и да го макара да седне в скута му.
— Осъзнавам, че може би не всеки от вас иска да бъде осиновен, но преди да решите, има нещо, което трябва да обмислите. Още сте непълнолетни. Могат да ви вземат обратно по всяко време. А ако сте мои законни синове, можете да останете при мен толкова дълго, колкото желаете.
— Няма да ти позволят да ме осиновиш — каза Зийк. — Белите хора не осиновяват черни деца.
— Ще намеря начин — отвърна Джейк. — И престани да се преструваш, че не си тук, Ястреб. Възнамерявам и теб да осиновя. Не си мисли, че ще можеш да се измъкнеш. Все още съм по-добър от теб в проследяването.
Момчето наистина се усмихна, нещо, което Джейк бе считал за невъзможно.
— На мен няма ли да предложиш да ме осиновиш? — попита Уорд.
— Като знам как се държах с теб, се учудвам, че ме питаш, дори и на шега.
— Ами аз…
— Но бих искал да дойдеш с нас и да останеш, докато решиш къде ти е мястото. Макар че се опитваше да го криеш, ти си дяволски добър ездач. Момчетата ще се нуждаят от някого, който да им шие раните и да им намества счупените кости, а Изабел вероятно не би се отказала от компанията на човек, който ще й напомня как се държат хората в цивилизацията. А може би ще научиш мен и момчетата.
— Сигурно съзнаваш, че твоят малък план зависи от…
— Зная точно от какво зависи — каза Джейк и се обърна към Изабел. — Зависи от това, дали Изабел ще се съгласи да стане моя жена.
— Ще се съгласи — намеси се Уил. — Тя те обича от цяла вечност.
— Ако не възразяваш, Уил, това е въпрос, на който бих искала сама да отговоря — рече Изабел.
