По заповед на президента

— Добре, братко — каза той. — Да побързаме, както казах.

След две секунди той откри, че лицето му е болезнено притиснато в бетонната стена на хангара. Ръката му беше извита, също болезнено, назад и нагоре.

— Какво, по дяволите…? — запротестира той, а после зави от болка.

— Майка ти не те ли е научила, че не трябва да се ругае в присъствието на дами? — запита го Милър с тон, който предполагаше воденето на весел и неангажиращ разговор.

— Вървете на майната си! — извика Торн. После отново зави и закрещя от болка.

— Очевидно си бавноразвиващ се, така че ще говоря бавно — каза Милър. — Да започнем с това, че не съм ти брат. Аз съм служител на федералното правителство, който провежда разследване. А ти не искаш да сътрудничиш. Това ме дразни, ядосва ме. А когато съм ядосан, обикновено причинявам болка на този, който ме е ядосал. Това поне разбра ли го?!

Торн отново извика от болка.

— Добре — каза Милър.

— Ще отидеш в шибания затвор за това — каза Торн.

И отново извика от болка.

— Ето, отново използваш неподходящи думи — каза Милър. — Наистина си бавноразвиващ се, нали?

Торн извика, защото ръката му беше извита още по-силно назад и нагоре.

— Кажи: „Да, сър!“ — каза Милър.

Не последва отговор, а Торн отново изрева от болка — този път почти патетично — след което каза:

— Да, сър. Исусе Христе, човече!

— Да поговорим за затвора — каза Милър. — Аз няма да отида в затвора. Ти ще отидеш. Ще бъдеш обвинен в обида и нападение на федерален служител, за което се полагат пет години затвор. По време на нападението рамото ти е било изместено. Ако още един път кажеш нещо неприлично, ще ти изместя и двете рамена. Поне толкова си умен, нали?

Торн отново изстена от болка, защото Милър му показа колко боли малко преди ръката да бъде извадена от ставата.

— Онзи белият мъж е специален агент от Тайните служби. На кого, мислиш, ще повярва съдията? На него или на дебел задник като теб, който носи златен „Ролекс“ и златни верижки и нарича всички афроамериканци братя и сестри, а също така плаща минимални заплати?

— Исусе Христе, човече!

— Yahoo — каза Милър. — Знаеш ли какво означава това?

Торн поклати глава и изстена.

— Означава: „Винаги имаш друга възможност“ — каза Милър. — Разбираш ли? Кажи: „Да, сър.“

Торн високо и болезнено си пое дъх, после каза:

— Да, сър.

— Искаш ли да знаеш какви са другите ти възможности? Кажи: „Да, сър.“

— Да, сър — каза Торн и кимна с глава.

— Ще се върнем при останалите и ще кажа на мистър Кастило, че след като сме поговорили, си решил, че си разбрал грешката си и знаеш, че е твой граждански дълг да сътрудничиш на разследването и че ще отидем в офиса ти и ще ни покажеш книгите на компанията. Разбираш ли каква е другата ти възможност? Кажи: „Да, сър.“

— О’кей, о’кей. Исусе!

Той извика от болка, после каза:

— Да, сър.

— И коя възможност избираш? Ще сътрудничиш ли? Или ще отидеш в съда с две ръце, извадени от раменете?

— О’кей, ще сътруднича. Ще сътруднича.

— Добре.

— А сега ще ме пуснеш ли?

— Още нещо. Ако още веднъж кажеш нещо неприлично в присъствието на дамата, ще ти извадя ръката и ще я завра в задника ти. Разбра ли? Кажи: „Да, сър.“

— Да, сър — каза Торн.

— Мисля, че двамата можем да се разберем най-после. Няма да е трудно — каза Милър и го пусна.

(ПЕТ)

Полицейското управление

Бюрото за борба с тероризма

Индустриален комплекс „Франкфорд“, сграда 110

Филаделфия, Пенсилвания

15:05, 9 юни 2005

— Ще е необходимо известно време, за да проверим всички тези хора — каза главен инспектор Крамер, като барабанеше с пръсти по купа книги, в които бяха записани наетите на работа работници на „Ейвиейшън Клининг Сървисиз“, които им бяха дадени не особено доброволно. А после продължи да обяснява: — Искам да ги видят колкото е възможно повече хора, не само момчетата, които са под прикритие.

— Разбирам — каза Кастило. — Успяхте ли да се свържете с някои от момчетата под прикритие?

— Свързах се с всички — каза Крамер. — Но засега знаят само, че искаме среща. Проблемът е в уреждането на срещите. Трябва да се внимава много. И не може да стане през деня.

Той направи пауза и вдигна поглед към Кастило.

— Има ли още нещо, което бихте искали да разследвате, да видите?

Кастило се усмихна.

— Искате да кажете, че не само че не сме ви полезни, но и ви пречим?

— Вие го казахте, не аз — каза Крамер.

— Дик, кога за последен път си видял Камбаната на свободата? — запита Кастило.

— Ако се изключат случаите, когато съм минавал с колата оттам, мисля, че когато бях в осми клас — отговори Милър.

— Мисля, че е време отново да я разгледаш — каза Кастило.

— Добра идея — каза Крамер и се усмихна. — Ако изникне нещо, ще ви се обадя.

— Сигурен съм, че видя знака, забраняващ спирането — каза Милър на Бети Шнайдер, когато тя първо намали скоростта, а после спря, обърна се назад и даде на заден ход.

Той седеше отпред, до нея.

— Не само мога да чета, но мога и сама да си завързвам обувките — каза тя. — Ние сме на работа, а сме и полицаи.

Видя, че Кастило се усмихна, и му се усмихна в отговор.

— Кажи му, сержанте — каза Кастило.

— Но това е знакът, отбелязващ Националния парк — започна да спори Милър и посочи: — А правилото за полицаите, които са на работа, важи ли за федералната собственост?

— „Маркет стрийт“ принадлежи на Филаделфия — каза тя. — Федералната собственост започва от другата страна на тротоара. — Тя посочи към отвореното пространство и към структурата, издигната над Камбаната на свободата и сградата на общината зад нея. — Понякога това се превръща в проблем на юрисдикцията.

— Наистина ли? И как така? — запита Кастило.

Тя тъкмо слизаше от колата и не отговори. Като слезе на тротоара, Кастило видя към тях бързо да се приближава полицейски служител. Той огледа внимателно колата, кимна, с полуусмивка на устни, и тръгна