човек, когото полицията наблюдава. А може нашият човек да е познавал някого, който е имал пропуск за летището, и да го е взел назаем. Няма начин да са разглеждали внимателно всеки от групата работници, които са идвали заедно на работа. Било е достатъчно, ако на врата им е висял пропуск. Ще трябва да проверим приятелите и роднините на всеки, които е работил в хангара на «Лийз Еър» по времето, когато Макълхъни се е готвел да замине за Луанда. А за това ще ни е необходимо време, много време. Може би сме тръгнали на лов за диви гъски. А ако изскочи нещо, може би то ще е от информацията на Крамер за неговите ААЛ. Но човек никога не знае. Лов на диви гъски или не, работата трябва да бъде свършена.“
— Няма да ми трябва много време — каза Халоран и тръгна към къщата.
Кастило му помогна да отвори предната врата на колата.
— Защо не седнете отпред при сержант Шнайдер, мистър Халоран?
Халоран обмисли предложението.
— Не — каза той. — Ще седна отзад при майора. Така съседите ми ще има за какво да говорят — „Видя ли как ченгетата отведоха Халоран?“
— Няма да си помислят така — каза Кастило.
— Вие не познавате проклетите ми съседи — каза Халоран и седна на задната седалка.
Кастило седна до сержант Шнайдер.
— Късметлия си — каза му тя много тихо.
— Лошите дела се наказват — каза Кастило.
Тя му се усмихна и погледите им отново се срещнаха, след което тя запали двигателя.
Кастило се запита дали главен инспектор Крамер е успял да се свърже с хората си под прикритие. Запита се още и колко ли време ще е необходимо на някого, вероятно човек, използващ сателит, да открие дали самолетът е, или е бил, в Абеше. Секретар Хол беше казал само, че се надяват скоро да получат информация.
Кастило погледна часовника си. Беше 11:05. Помисли си, че в Абеше е 17:05. Зачуди се в колко ли часа залязва слънцето там. Със сигурност не много след този час. Ако досега не са успели да насочат сателити над Абеше — или, да кажем, не успеят в следващия час — дневната светлина щеше да си отиде и щеше да им се наложи да разчитат на нощна техника, която не беше чак толкова добра.
(ТРИ)
На борда на „Ройъл Еър Марок 905“
Височина на полета — 35 000 фута
19.55 градуса северна ширина
22.47 градуса източна дължина
17:05, 9 юни 2005
— Около седем минути, полковник — чу се по микрофона гласът на „пилота“. — Започваме да намаляваме скоростта. Ще започнем разхерметизиране след около пет минути. Ще ви стискаме палци.
Подполковник Томас Дж. Девънпорт от
— Разбрано, седем минути — каза той. — Как ще ги отброите?
— Високо и ясно — отговори пилотът.
Устата и носът на подполковник Девънпорт бяха покрити с черна кислородна маска. Останалата част от лицето и врата му беше намазана с тъмнокафява, почти черна, мазна субстанция. Беше обут в нещо, което приличаше на черни найлонови панталони.
Девънпорт погледна часовника си. Той му показваше, че самият той, както и останалите, е приемал кислород през последния един час и единайсет минути. На едната стена имаше редица кислородни бутилки и разпределителна система, към която те всички бяха свързани с гумена тръба, която имаше разклонения и към костюмите за скока.
Онова, което приличаше на прилепнали черни панталони, беше всъщност костюм против измръзване. Няколко тънки слоя изолационен материал бяха преплетени с жица — като тостер — и осигуряваха топлина. Потокът топлина по жицата щеше да бъде активиран малко преди да започне разхерметизирането на задната част на самолета. Тук измерването на времето беше от жизненоважно значение, критична ситуация. Топлинната система беше много ефикасна. Ако я включеха прекалено скоро, когато температурата в задната част не е под нулата, човекът, който се канеше да скочи, щеше да плувне в пот. На теория, топлината се контролираше от термостат. И той обикновено работеше. Обикновено.
Ако се предположеше, че системата работи и скачачът напусне самолета нито плувнал в пот, нито измръзнал, когато прережат връзката, батерия, прикачена към десния му крак, ще продължи да захранва жицата, осигуряваща топлина. По същия начин при прерязване на кислородната тръба кислородът ще продължи да бъде подаван от кислородната бутилка на гърба му.
На теория, около час приемане на кислород беше достатъчен да прогони въглеродния двуокис от кръвта на скачачите, така че да не страдат от прекалено голямата надморска височина, когато задната част на самолета бъде разхерметизирана, а после и когато падат надолу. Височина от 35 000 фута означава, че се намирате в тропосферата.
Теорията предполага, че всеки скачач не е дишал нищо друго, освен чист кислород през последния час и че не е свалял маската си дори за да поеме една глътка „нормален“ въздух. Поемането на дори една такава глътка връща този час до точката на нулата.
Задната част на самолета беше херметизирана, за да бъдат предпазени хората от температурата на тропосферата. Температурата извън самолета на такава височина е около четирийсет градуса под нулата.
Подполковник Девънпорт каза:
— Добре. В 18:05 ще започнем да разхерметизираме. Сложете маските и шлемовете сега. Внимателно. Внимателно.
Маската беше подобна на скиорска. Беше изплетена от вълна и покриваше цялата глава, с изключение на очите. Тя трябваше да предпазва от студа, но също така напълно скриваше чертите на лицето.
Като сдържаха дъха си, скачачите свалиха кислородните маски и бързо надянаха другите на лицето си, след което отново сложиха кислородните маски, а после бързо сложиха и шлемовете. Те имаха пластмасови предпазители за лицето.
— Справихте ли се всички? — запита подполковник Девънпорт.
Последва:
— Да, сър.
Капитан Роджър Ф. Стивънсън, също от
— Имам ли разрешение да говоря свободно, сър?
— В момента можеш да правиш каквото сърцето ти иска, Роджър. Какво ти се върти в ума?
— С всичките ми уважения, сър, вие не изглеждате като един от нас. Като свалите маската, ще изглеждате като Ал Джолсън.
— О, но аз
Стивънсън се усмихна, но продължи:
— Един поглед към вас, подполковник, и местните ще си кажат: „Кой ли е този мършав белокож, който си е намазал така лицето?“ Или други думи, но със същия ефект.
— Мисля, че се опитваш да ми кажеш нещо, Роджър.
— Сър, опитвам се да ви кажа, че бихме могли да се справим и без вас, така че вашето присъствие не е необходимо, защото, ако някой ви види…
— Но това вече би трябвало да е било обмислено от генерал Макнаб — каза Девънпорт. — Който ми
