По заповед на президента

сигурност.

Той подаде документите си на Халоран, който дълго ги изучава, а после им махна с ръка да го последват до масата, където подаде документите му и на съпругата си.

— Вътрешна сигурност — каза той.

— Говори с тях, още не си си научил урока — каза тя. — Аз няма да си отворя устата.

— О’кей — каза Халоран. — Да приключим по-бързо. Доста съм зает.

Седна отново на люлката.

— Сър — каза Милър, — не мисля, че капитан Макълхъни е изчезнал доброволно със самолета.

— Онези от ФБР мислеха, че е включил на автопилот и е насочил самолета към океана, а после е скочил през задната врата — каза Халоран. — Исусе, Пресвета Дево и Йосифе!

— Аз не мисля, че е станало така, сър — каза Милър.

— Е, но те мислят така и това казаха и на проклетата застрахователна компания!

— Които ни казаха, че няма да ни платят, докато „нещата не се изяснят“ — каза мисис Халоран. — А после ни дадоха трийсет дни да открием — какво беше, Тери?

— „Друг превозвач“ — каза Халоран. — С други думи, те закриха фирмата ни.

— Съжалявам да чуя това — каза Кастило.

— И защо ще съжалявате? — запита, все така неприятно, мисис Халоран.

— Защото е нечестно — каза Кастило.

— Е, а вие какво ще направите по въпроса? — каза Халоран. — Те са проклетото ФБР, а аз съм само дребен предприемач. На кого ще повярва застрахователната компания?

— Казахте — каза мисис Халоран, като посочи с пръст на шест инча от носа на Милър, — какво казахте, по дяволите? Че не вярвате Алекс да е направил доброволно това?

— Мисля, че трябва да обмислите неприятната вероятност капитан Макълхъни да е бил принуден да излети от „Куатро де Феверейро“ — каза Милър.

— Откъде? — запита мисис Халоран.

— Така се казва летището в Луанда — каза Халоран, а после се обърна към Милър: — А вие откъде знаете?

— Името на летището, мисис Халоран — каза Милър, — означава „четвърти февруари“. А това е денят, когато Ангола е получила независимостта си от Португалия.

— И какво от това, по дяволите! — отговори тя.

— Аз бях там, мадам, когато самолетът излетя — каза Милър.

— Били сте там? — не повярва тя.

— Да, мадам — каза той и й показа документите си. — Аз съм офицер от армията. Бях помощник военен аташе в Луанда.

— Мисля, казахте, че сте от Вътрешна сигурност?

— Исусе, Мери-Елизабет, престани да се караш! — сряза я Халоран. Взе документите на Милър от ръката на съпругата си, разгледа ги и ги върна на Милър.

— Майор, ха? И казвате, че сте били там, когато самолетът излетял?

— Да, бях на летището — каза Милър. — Видях го да излита. А после, когато ние, посолството имам предвид, разбрахме, че не се е подчинил на заповедите да се върне на летището, бях изпратен в хотела, за да разбера нещо за капитан Макълхъни. Управителят на хотела ми показа стаята му. Беше повече от ясно, че не е взел никакъв багаж със себе си. Дори нищо не беше опаковал…

— Което ви накара да повярвате какво? — прекъсна го Халоран.

— Мисля, че някой го е накарал да пилотира самолета — каза Милър.

— Като например кой?

— Като например някой, който е искал да го използва за части — каза Милър.

— Да — каза Халоран. — И така, какво правите тук, майоре?

— Аз съм временно прикрепен към Вътрешна сигурност, за да се постараем да открием какво всъщност се е случило със самолета. И с капитан Макълхъни.

— И каква е вашата теория, господин помощник-аташе или какъвто там казахте, че сте? Какво се е случило с брат ми?

— Все още не знам нищо със сигурност, мадам — каза Милър.

— Накарали са го да откара самолета до желаното от тях място и после са го убили — каза Халоран.

— Как въобще можеш да си помислиш нещо такова? — запита го мисис Халоран.

— Само се съобразявам с фактите, нищо повече — каза Халоран.

— Просто не знаем нищо със сигурност — каза Милър.

— И се питаме дали има някаква връзка с Филаделфия — каза Кастило.

— Какво означава това? — запита мисис Халоран иззад носната кърпичка, в която кихаше.

— Означава, че самолетът беше там повече от година — каза Милър. — Може би някой оттук, дори някой, който работи за „Лийз Еър“, е знаел, че е готов за полет…

— Глупости — каза мисис Халоран. — Надявам се, че виждаш накъде клони той, Тери? Опитва се да ни накара да признаем, че сме казали на някого, че самолетът е готов да бъде отвлечен. И той ще го открадне, а ние ще вземем застраховката.

— Това просто не е вярно, мисис Халоран — каза Кастило.

Мисис Халоран изсумтя.

— Нямаме много служители — каза Халоран. — За всичко сключваме договори. Но е възможно, предполагам.

— Достатъчно е само някой да е подслушал някакъв разговор, може би думите на капитан Макълхъни, че се готви да замине за Африка или да казва кога очаква да се върне, нещо такова — каза Кастило.

— Горе-долу по времето, когато той се готвеше да тръгне за Африка, имахме един „MD–10“ в хангара — каза Халоран. — Получихме го от „Делта“. И го почиствахме. Искам да кажа, че в хангара имаше хора на „Ейвиейшън Клийнинг Сървисиз“. Но от фирмата бяха изпратили само чернокожи. Нали знаете, на тях се плащат минимални заплати. Не трябва да си учен, за да измиеш един самолет. Не мога да повярвам, че някой от тях е бил достатъчно умен да се забърка в нещо такова. Не се обиждайте, майоре.

— Разбрах ви правилно — каза Милър. — Но може би крадците — да се придържаме към идеята, че са крадци — са казали на работниците какво да търсят.

— Да — каза Халоран замислено.

— Имате ли списъка, по който са били изплащани заплатите на хората? — запита Бети.

— Не — отговори той. — Компанията по почистването се занимава с всичко това. Ние плащаме на час на човек. Фирмата се занимава и със сигурността и с докарването и откарването на хората до и от летището. Но имат списък с имената им.

— И къде са те? — запита Кастило.

— На летището — каза Халоран. — Два хангара през нашия. — Той погледна Кастило. — Искате ли да дойда с вас?

— Ще оценим усилията ви, мистър Халоран — каза Бети.

— Е, оставете ме да се преоблека и да се обръсна набързо — каза той. — Мога ли да ви предложа по една бира, докато чакате?

— Разбира се — каза Кастило.

— Надявам се, че знаеш какво правиш, Тери — каза мисис Халоран.

— Правя най-доброто, на което съм способен — каза той и се наведе над кофата с лед. Извади три кутийки „Будвайзер“ и им ги раздаде. — Тези хора поне не мислят, че се опитваме да ограбим застрахователната компания.

„Следващата стъпка — помисли си Кастило — ще бъде да сравним имената на работниците с имената, с които разполага полицията. Но ще срещнем известни затруднения. Ако има връзка с терористите, вероятно са използвали фалшиво име. А ако са използвали рожденото име, много вероятно е полицаите да не разполагат с него. Ще познават Джон Джеймс Смит като Абдула бин Еди-кой-си, неговото мюсюлманско име. А ако сигурността е такава, каквато се предполага, че трябва да бъде, пропуските за летището няма да бъдат дадени на полицията. Те няма да изберат човек, който да не може да се справи със задачата, или