— Хей, не се обиждайте — каза тя. — Проблемът, който имам с федералните, се нарича ФБР.
— Той се тревожи, че ще започна да те свалям — каза Кастило.
— Исусе, Чарли! — каза Милър.
Бети спокойно запита Кастило:
— А ще го направиш ли?
— От всичко, което видях досега, ще ме е страх да го направя — каза Кастило.
— Добре, да оставим нещата така.
— Ще ни разкажеш ли какво си открила за „Лийз Еър“? — запита Кастило.
— Разполагат със съвсем малък капитал, семейна компания. Президентът е Тери Халоран, а съпругата му е секретарка и касиерка. Брат й, Алекс Макълхъни, е вицепрезидент и главен и единствен пилот. А също така и главен механик. Научил се е да пилотира във Военновъздушните сили, а когато службата му в армията приключила, започнал работа в цивилните въздушни линии, като сменил няколко. Непрекъснато бил принуждаван да излиза в неплатен отпуск, от това му писнало и започнал бизнес със зет си — купували и препродавали доста употребявани самолети. Няма нищо в живота му, освен че съпругата му го съдила за изнасилване, което не се е състояло. Разведени са. Докато не ми казахте за тези терористи, бях готова да вярвам на теорията на ФБР, че са скрили самолета, за да получат застраховката.
— Написала си домашното си — каза с възхищение Кастило.
— Сестрата и нейният съпруг, изглежда, се разбират и всичко е наред. Не разполагаме с нищо против тях. Не съм виждала пилота, но не мога да си представя нито сестрата, нито нейния съпруг, замесени с терористи, независимо колко отчаяно са се нуждаели от пари.
— Мисля, че не тази „болест в семейството“ е причина да затворят — каза Кастило, като кимна с глава по посока на знака. — Искам да разговарям с тях.
Тя отново извади мобилния телефон от чантата си.
— Ще им се обадя, за да проверя дали са у дома си.
Набра номера по памет, което също впечатли Кастило.
— Ако вдигнат, затвори — нареди той.
Тя моментално вдигна вежди, носле кимна.
— Няма отговор — каза тя накрая.
— Все пак, мисля, че трябва да отидем до дома им — каза Кастило.
— Домът им се намира на булевард „Рузвелт“ — каза Бети. — В другата част на града.
— Което означава, че отново ще пътуваме със смразяваща кръвта ми скорост? — запита Милър.
— Само ако си страхливец — каза Кастило.
— А може да пътуваш, ако искаш, на задната седалка — каза Бети. — Според статистиката, там е по- безопасно.
Кастило си помисли: „Не мисля, че в думите й има някакъв подтекст.“
Като стигнаха до колата, той седна на задната седалка. Но когато тя се обърна, за да даде по-уверено на заден ход и да изкара колата от мястото, погледите им отново се срещнаха.
(ДВЕ)
2205 Тайсън авеню
Филаделфия, Пенсилвания
10:40, 9 юни 2005
Номер 2205 на „Тайсън авеню“ беше спретната тухлена триетажна къща, разположена почти в средата на квартала. Другите къщи, построени стена до стена, бяха очевидно еднакви, като се различаваха само по цвета на боята и стила на тентите и стъклените входни врати.
Никой не отговори на звънеца, който пееше мелодично. Когато сержант Шнайдер го натисна за трети път, Кастило забеляза, че една от нотите на мелодийката липсва.
— Не отварят или ги няма — каза Милър — нещо, от което едва ли имаше нужда. — И какво ще правим сега?
— Не знам какво правят в такива случаи
„А аз нищо не чух — помисли си Кастило — защото не слушах. Тя е добър полицай!“
— Е, тогава, не искат да отворят — настоя Милър. — И какво ще правим? Ще натискаме звънеца, докато благоволят да ни отворят?
— Не — каза тя. —
— Какво? — запита Кастило.
— Нали знаеш — каза тя. —
Тя слезе по стъпалата, като махна с ръка на Кастило и Милър да я последват, и седна зад кормилото. Този път, Кастило седна на предната седалка. Бети повдигна вежди и погледите им се срещнаха за миг. Тя обаче не каза нищо. Милър подпря лакти на облегалката на предната седалка.
— Къде отиваме? — запита той. — Може ли да запитам?
— Харисбърг — каза тя.
— Харисбърг?
— Харисбърг — повтори тя. — Ако настъпя педала на газта, вероятно ще стигнем за малко по-малко от три часа.
Кастило, който усещаше, че с думите си дразни Милър, не каза нищо. Милър поклати глава, облегна се назад и закопча колана си. Тя отиде до края на квартала, направи ляв завой, а после, почти веднага, направи втори завой и влезе в тясна уличка, която разделяше квартала.
— Беше петата къща от далечния край на квартала — каза тя и Кастило я видя да сочи и да брои. След което спря колата. — А ето ги и тях, мистър Терънс Халоран и очарователната му съпруга Мери-Елизабет — каза тя, като посочи към задния двор на семейство Халоран.
Всяка от редицата еднакви къщи имаше малък заден двор с ограда, която го отделяше от тези на съседите. Задният двор на семейство Халоран имаше малка градинка с цветя и място, покрито с чакъл, на което бе разположена скарата им, кръгла метална маса, метални столове и две люлки.
Едър мъж, навлязъл в петдесетте, с гъста и рошава бяла коса, седеше на едната люлка, повдигнал крака на един от столовете. В ръка държеше бутилка бира, а до него имаше кофа с лед. Пълна жена с изненадващо червена коса седеше до масата и държеше в ръка чаша студен чай.
Сержант Шнайдер спря колата и слезе, а Кастило и Милър я последваха. Висока до кръста ограда отделяше двора от улицата.
— Добър ден! — извика Бети Шнайдер от портата в оградата. Извади документите си от чантата и ги показа. — Аз съм сержант Шнайдер.
— Какво, по дяволите, искат сега ченгетата? — каза, доста неприятно, Мери-Елизабет Халоран.
— Искаме да разговаряме с вас, моля — каза Бети.
— Махайте се, вървете по дяволите! — каза мисис Халоран.
„Е — помисли си Кастило — това обяснява нейните саркастични думи за «очарователната съпруга». Имала е работа с тази жена и преди.“
Терънс Халоран стана и отиде до оградата, като продължаваше да държи бирата в ръка. Дръпна вратата навътре и им направи знак да влязат.
— Какво има сега? — запита той.
— Тези господа искат да ви зададат няколко въпроса, мистър Халоран — каза Бети.
Той ги изгледа внимателно.
— Вие не сте ченгета, нали?
— Не, сър, не сме — каза Кастило.
— Вече говорих прекалено много с онези от ФБР — каза той.
— Ние не сме от ФБР — каза Кастило. — Ние сме от отдел
