— Права сте. Ще е по-добре, ако се свържем чрез Белия дом…
— Ако се обади, моля ви, запитайте го дали е говорил с мен, и ако ви отговори, че не е, кажете му, моля ви, да ми се обади веднага. Важно е.
Отдалечи телефона от ухото си и набра друг номер.
— Името ми е Кастило. Аз съм изпълнителният помощник на секретар Хол. Можете да проверите самоличността ми, като се обадите на мисис Келънхемп или в офиса на Хол. Имате номера. Той е в Кемп Дейвид. Свържете ме с него, моля.
Отдалечи телефона от ухото си.
— Ще проверят — каза. — Чудя се какво ли става в Кемп Дейвид?
Отново доближи телефона до ухото си и заговори тихо:
— Да, сър. Сър, при обикновени обстоятелства не бих ви се обадил там, но възникна друг проблем…
— Сър, комисарят е повече от услужлив, но в четири и петнайсет утре следобед ще информира кмета за онова, което може да се случи с Камбаната на свободата…
— Сър, той не иска да предизвика паника. Но също така не иска и да вдига шум за нищо. Страхува се, че ако кметът — или екипът на кмета — чуе нещо за това, нещата ще стигнат и до пресата. Но пък и определено не може…
— Да, сър. Трябваше да се сетя за това. Не знам, защо, по дяволите, не съм се сетил…
— Да, сър. В четири и петнайсет утре следобед…
— В момента се каним да разговаряме със собствениците на „Лийз Еър“, сър. Дадоха ни сержант и кола. А главен инспектор Крамер, който оглавява Отдела за организираната престъпност и Бюрото за борба с тероризма, ще се свърже с всички хора, които има внедрени в различните групи, които има вероятност да са чули нещо по въпроса, повдигнат от Певснер…
— Не знам колко време ще е необходимо, сър…
— Да, сър, в минутата, в която науча нещо…
— Да, сър. Сър, съжалявам, че трябва аз да съобщя лоши новини…
— Благодаря ви, сър. Кога ще научим нещо за Абеше?…
— Разбирам, сър.
Той отдалечи телефона от ухото си и шумно издиша.
— Казва, че ще трябва да каже на президента за крайния срок, поставен от комисаря — каза Кастило.
— Исусе! — възкликна Милър.
— Какво се кани да каже комисарят утре в 4:15 на кмета? — запита сержант Шнайдер.
Кастило хвърли поглед към предната част на колата и видя, че сержант Шнайдер е завъртяла огледалото за обратно виждане така, че да може да го вижда. Той срещна погледа й в огледалото и си каза, че очите й са едновременно привлекателни и интелигентни.
— Че съществува вероятност — само
— Мили Боже! Ти говориш сериозно!
— Страхувам се, че е така.
— Разбрах, че е важно, още когато комисарят ви даде колата без отличителни знаци — каза тя. — Но не си представях нищо такова. Камбаната на Свободата? Защо биха искали да направят това?
— Има две теории — каза Милър. — Едната, че я смятат за важен символ за САЩ. И втората — че някой от Филаделфия им е казал, че трябва да я разрушат.
— А ние се опитваме да открием дали съществува някаква връзка между „Лийз Еър“ и терористите или между някой друг от Филаделфия и терористите — продължи Кастило. — Ако успеем да открием това, може би ще успеем да открием точно какво планират и кога смятат да го изпълнят. Затова отиваме на летището — за да разговаряме със служителите и собствениците на „Лийз Еър“.
„Фордът“ изведнъж набра скорост. Милър хвърли поглед към скоростомера.
— Не искаме да ни спрат заради превишена скорост, сержант — каза той.
— Има сини мигачи под решетката — каза тя. — Ако там има кола на патрула по магистралата, ще ги уловят.
— Или пък ще умрем млади в автомобилна катастрофа — каза Милър. — Движим се с почти деветдесет мили в час.
Тя се засмя.
— Отпусни се — каза тя. — Ти също можеш да ме наричаш Бети. Мисля, че ти казах.
Кастило видя в огледалото за обратно виждане, че тя го гледа.
— Главният инспектор Крамер каза, че си специален агент от
— Да, така е.
— И казахте на оператора в Белия дом, защото предполагам, че говорихте с него…
— Да.
— … че сте изпълнителният помощник на секретар Хол.
— Да.
— Все повече куриози и куриози — каза тя и отново посвети вниманието си на пътя.
Офисите на „Лийз Еър Инкорпорейшън“ се намираха на втория етаж на невпечатляваща двуетажна сграда, пристроена в края на стар и доста порутен хангар в отдалечения ъгъл на международното летище на Филаделфия. На стоманената врата имаше знак, който изглеждаше като печатан на компютърен принтер, който гласеше:
НЕ РАБОТИМ. БОЛЕСТ В СЕМЕЙСТВОТО.
— А сега, какво? — запита Милър.
Сержант Шнайдер извади мобилен телефон от чантата си и набра номер.
— Джак, Бети е — каза след миг. — Имам нужда от услуга. Погледни в най-долното чекмедже на бюрото ми. Има папка, на която пише „Лийз Еър“. Трябва ми домашният адрес на Тери Халоран. И телефонният номер, ако има такъв.
— Кой е той? — запита Кастило.
— Президентът на „Лийз Еър“, нали?
Бети кимна.
— И откъде разполагате с тази информация? — запита Кастило сержант Шнайдер.
— ФБР идваха и питаха с какво разполагаме за тях — каза тя. — А ние дори не бяхме чували за тях. Но капитан О’Брайън нареди да ги разследвам, в случай че има нещо, което би трябвало да знаем.
— И какво откри? — запита Кастило.
Тя вдигна ръка в знак да изчака, след което повтори адреса и телефонния номер, който й даде Джак.
— Благодаря, Джак — каза тя и сложи край на разговора.
— Няма ли да ги запишеш? — запита Милър.
Тя върна телефона в чантата си и извади записващо устройство.
— Това устройство записва разговорите, които водя по мобилния си телефон. Включвам го, когато е необходимо — каза тя.
Натисна няколко копчета и от устройството долетя гласът й, който повтори името и адреса.
— Впечатлен съм — каза Кастило.
— Аз също — каза Милър.
— Е, ние не сме Тайните служби, но и ние сме цивилизовани. Говори се, че дори следващата година е възможно да влезем като водопроводчици в сграда 110.
Кастило и Милър се усмихнаха. Усмивката на Милър беше напрегната.
