обратно по „Маркет стрийт“ към сградата на общината. Усети, че Бети го беше видяла да наблюдава полицая.
— Как разбра, че си ченге? — запита Кастило. — И че си тук по работа?
— Мъжка интуиция. Мисля, че така се нарича — каза тя.
— Сразен съм — засмя се Кастило.
— Мисля, че и аз не съм идвала тук, откакто бях в осми клас — каза Бети, като тръгнаха по площада към Камбаната на свободата.
— Това не си го спомням — каза Милър.
— Колко пъти си ми казвал, че когато си бил ученик, си бил все в задните редици? — запита Кастило.
Бети се усмихна и поклати глава. Милър скри дясната си длан с лявата и показа на Кастило среден пръст.
— Имам предвид, не си спомням, че са допуснали грешка в думата „Пенсилвания“ — каза Милър.
Кастило погледна по-внимателно.
— Да, така е — каза той. — Предполагам, че са имали проблеми с осми клас.
— Пише, също така „Провинция Пенсилвания“ — каза Бети. — А винаги съм мислела, че са използвали думите „държава“, „република“ и „общност“.
Милър заобиколи камбаната. Кастило погледна през площада към „Маркет стрийт“.
— За какво мислиш? — запита Бети.
— Денят е прекрасен.
— Да, обаче не за това мислиш — каза тя.
— Не — призна той. — Мислех, че на десети септември вероятно е имало по-малко от петдесет души, които са смятали терористичния акт от следващия ден за възможност, макар и много отдалечена във времето.
— И мислиш, че атаката тук е вероятна, така ли?
— Иска ми се да не е така — каза той. — И се чувствам малко виновен, че не правя нещо повече по въпроса.
— Докато главен инспектор Крамер не покаже всичките онези имена на нашите хора, включително на онези, които работят под прикритие, какво можем да направим?
Той сви рамене.
— И аз това си повтарям.
Милър бързо се върна при тях.
— Сети ли се нещо? — запита го Кастило.
— Майка ми — каза Милър. — Обещах да й се обадя, когато разбера дали ще имаме възможност да отидем за вечеря. Ще трябва да й го кажа, по един или друг начин. Тя наистина иска да те види, Чарли.
Кастило погледна Бети.
— Имате ли връзка по радиото на разстояния като до Бала Синуид?
— Разбира се — отговори тя. — А нали имаме и мобилни телефони.
— Дик, обади се на майка си и й кажи, че ченгетата ще те заведат до дома ти — каза Кастило.
Бети се подсмихна, после се усмихна открито на Кастило.
— Така ли? — каза Милър. — А Крамер?
— Ако се обади, ще отидем при него — каза Кастило. — Но, така или иначе, не сме му полезни.
— Тя настина иска да те види, Чарли — повтори Кастило.
Кастило посочи към „Маркет стрийт“ и всички тръгнаха към колата. Кастило погледна часовника си. Оставаха десет минути до четири часа.
„А това означава, че в Абеше е 21:50. Което означава, че вече е тъмно. Не знам колко време е необходимо, за да насочат сателити над Абеше, но вероятно няма да могат да го направят преди падането на нощта, което означава, че им се е наложило да използват инфрачервени лъчи и други екзотични технологии, които очевидно не са дали резултат. Секретар Хол щеше да ми се обади и да ми каже какво са открили. Което означава, че все още не знаем дали онзи проклет самолет е, или е бил, в Абеше. И няма да узнаем, докато не дойде новият ден, когато сателитите ще могат да направят вълшебните си снимки. А и това не винаги става успешно. Исусе, ако получа обаждане от Хол, това ще означава, че телефонът ми работи. Кога за последен път проверих дали батерията е заредена?“
Той извади телефона си и го погледна. Усети погледа на Бети върху себе си.
— Скоро ще трябва да заредя батерията — каза той.
— Имам зарядно в чантата си — каза Бети, докато разглеждаше входа за зареждане на телефона му. — Вероятно ще стане и на твоя телефон.
Като стигнаха до „Маркет стрийт“ и колата без отличителни знаци, Кастило седна отпред, до Бети. Тя извади зарядното от чантата си и му го подаде.
XII.
ПРОЛЕТТА НА 1991
(ЕДНО)
Офисът на помощник-командира
Специален военен център на американската армия
Форт Браг, Северна Каролина
09:30, 6 юни 1991
Младши лейтенант Карлос Гуилермо Кастило, който беше изпратен в помощ на бригадния генерал Дж. Макнаб, вдигна слушалката и каза, както се полагаше:
— Офисът на помощник-командира, на телефона младши лейтенант Кастило.
— Как се казва той? — запита онзи, който се обаждаше.
— Кой? — отговори Кастило, толкова изненадан от въпроса и начина, по който беше зададен, че почти забрави да добави: — Сър?
— Какво е името на помощник-командира? — запита онзи, който се обаждаше.
— Бригаден генерал Макнаб е помощник-командир, сър.
— Сенатор Франкенхаймер иска да говори с
— Мога ли да запитам за какво става въпрос, сър?
— Не, не можете. Ако той е там, младши лейтенант, дайте му слушалката.
— Един момент, моля, сър — каза Кастило.
Той отиде бърдо от бюрото си до вратата на офиса на Макнаб, почука с кокалчетата на пръстите си по касата на вратата и зачака генерал Макнаб да даде признаци за присъствието си, което той направи след трийсет секунди, като вдигна поглед от морето хартия пред себе си, за да погледне ядосано Кастило. Генерал Макнаб не обичаше да го прекъсват, когато мислеше. Беше се скрил в офиса си, като беше инструктирал Кастило, че може да го обезпокои само в един-единствен случай.
— Сър, мисля, че трябва да приемете това телефонно обаждане.
Генерал Макнаб обмисля това поне в продължение на две секунди, после посочи един от няколкото телефона на бюрото си. Това беше заповед за Кастило да вдигне слушалката, за да може да бъде част от разговора. Когато Кастило се подчини, Макнаб вдигна слушалката на другия телефон.
— Генерал Макнаб — каза той.
— Вие сте, както разбрах, помощник-командир на специалния военен център.
— Да.
— Казаха ми, че командващият не е на разположение в момента.
— Щом са ви казали така, значи това е истината.
