— Имам нужда от малко помощ тук! — извика генерал-майор Милър. Това беше заповед.
Майор Х. Ричард Милър затича към баща си и пилона със знамето. Бети погледна Чарли и видя, че той е малко напрегнат. Когато майор Милър стигна до пилона със знамето, генерал Милър започна да го спуска надолу. Майор Милър постави длан на сърцето си. Бети отново погледна Кастило и видя, че и неговата длан е на сърцето.
Майор Милър хвана края на знамето, когато то наближи земята, двамата го сгънаха, след което генерал Милър го сложи под мишницата си.
— О’кей — каза Кастило и тръгна към двамата Милър.
— Да, сър — каза Бети и го последва.
— Добър ден, сър — каза Кастило.
— Спуснахме знамето, вечер е — поправи го генерал Милър.
После погледна Бети Шнайдер.
— Генерале, това е сержант Бети Шнайдер от полицейското управление във Филаделфия — каза Кастило.
— Как сте, сержант? Добре дошли в нашия дом.
— Благодаря ви, сър — отговори Бети.
Спретната сивокоса жена със светлокафява кожа притича през моравата към тях и извика:
— Чарли! — Сграбчи двете ръце на Кастило, изправи се на пръсти, целуна го и каза: — Благодаря ти, Чарли! Господ да те благослови! — И накрая го прегърна здраво.
— Хелен — каза генерал Милър, — тази млада жена е сержант Шнайдер от полицейското управление във Филаделфия.
— Най-после Милър е свободен да остане в нашата компания, мисис и мистър Милър — каза Кастило. — Но трябва да го вържем на верига в задния двор.
Мисис Милър поклати глава, после подаде ръка на Бети.
— Много се радвам да се запозная с теб. Добре дошла!
— Благодаря ви — каза Бети.
Мобилният телефон на Кастило отново звънна.
— Ало?
— Здравей, Чарли! Как са нещата в Бала Синуид, Филаделфия?
Чарли позна гласа на Хауърд Кенеди, личния шпионин на Александър Певснер.
— Колко мило, че се обаждате, мистър Кенеди — каза Кастило.
Очите на майор Милър светнаха.
— Няма ли да ме запиташ откъде знам къде си?
— Имаш приятели от едно време, нали така?
Кастило забеляза любопитството на Бети, изписано на лицето й, и неодобрението на генерал Милър.
— Не знам дали са „приятели“ — каза Кенеди. — Но съм сигурен, че парите говорят.
„Щом знае, че съм в Бела Синуид, а никой не знаеше, че ще дойдем тук, има човек в бизнеса с мобилни телефони. Те могат да проследят обаждането до най-близката клетъчна антена. Затова е било първото обаждане, когато никой не проговори от другата страна на линията. Искал е първо да разбере къде съм, а после да говори с мен.“
— Така са ми казвали и на мен.
— Искаш ли да ми кажеш кой отговаряше на твоя телефон в хотел „Мейфлауър“?
„Какво пък, по дяволите! Недей да лъжеш, освен ако не се налага.“
— Един човек на Хол от Тайните служби. Негова инициатива. Шефът ми реши, че можете да се обадите, и не искаше да пропусна обаждането.
— Не е ли човек от ФБР, Чарли? Моля те, не ме лъжи, Чарли.
— Не. В интерес на истината, в момента отношенията на Хол с ФБР са доста напрегнати.
— Защото бях започнал да си мисля, че искаш да ми уредиш среща с някой от бившите колеги, Чарли. А това ще ме притесни почти толкова, колкото и Алекс.
— Нито ти, нито той, има защо да се тревожите за това, Хауърд.
— Добре. Когато е разтревожен, Алекс може да стане доста неприятен. В момента ще ти повярваме.
— Благодаря.
— Харесваш ми, Чарли. Уважавам те. Проверих те. У теб има повече, отколкото се предполага за човек, завършил „Уест Пойнт“. Мисля, че можем да станем приятели.
„Наистина ли има това предвид, или ме будалка?“
— Какво искаш да ми кажеш?
— Алекс иска да ти кажа, че самолетът вече не е там, където ти казахме — каза Кенеди.
— Вече не е или никога не е бил?
— Вече не е там. От снощи.
— Откъде знаеш?
— И нещо друго. Освен че са сменили регистрационните табели, свалили са всички седалки и са сложили допълнителни резервоари.
— А това откъде го знаеш?
— Е, познавам човек, който пък познава друг, който пък познава шофьора на камиона, който е закарал резервоарите до Абеше.
— И откъде този последният човек знае за твоите интереси?
— Да си остане само между нас, Чарли, наш общ приятел от товарните въздушни линии лети дотам от Могадишу, знаеш, че това е град в Сомалия, нали? И е трябвало да пренесе резервоарите.
— В „Уест Пойнт“ съм учил дори география — каза Кастило. — И закъде, казваш, са били отправени резервоарите?
— Нджамена. Това е в Чад, предполагам, че знаеш.
— И кога нашият общ приятел е превозвал резервоарите?
— Преди около три седмици. И като знаел, че се интересуваме от какво ли не, запитал за какво са им и му отговорили, че ще бъдат закарани с камион до Абеше.
— Питам се защо не са ги закарали направо със самолет до Абеше.
— Аз също си зададох този въпрос.
— И какво беше заключението ти?
— Обзалагам се, че същото като твоето — каза Кенеди. — Надявам се, разбираш, Чарли, че ако нашият приятел е имал някаква представа за Абеше, можело е да откаже полета. Както вече споменах, нашият приятел наистина не иска да привлича вниманието на обществеността върху себе си.
— Значи ето как си разбрал — всъщност мисля — че самолетът е бил в Абеше.
— Не. Затова разполагам с онова, което ФБР наричат очевидец.
— Предполагам, не знаеш къде е самолетът в момента? Или дори разполагаш с номерата на новите регистрационни табели?
— Не, не разполагам с тях. Знам само, че самолетът е пребоядисан.
— Чудесно!
— Но се обзалагам, че не е в Сомалия…
— Защо да им носят резервоарите оттам, ако самолетът ще лети дотам, нали така?
— Великите умове работят почти по един и същи начин.
— А имаш ли предположение къде може да бъде?
— Не. Ни най-малка представа. Но работя по въпроса и по новата идентификация на самолета дори докато водим този разговор. Ако открием нещо, ти ще си първият, който ще узнае.
— Благодаря.
— Не предполагам да имаш нещо, което искаш да споделиш с мен?
— Не сега. Може би довечера.
Имаше кратка пауза, преди Кенеди да продължи:
— Чарли, наистина не искам случайно да попадна или да се сблъскам с някой от бившите си колеги.
