успели да направим нещо, той ни казва, че самолетът вече не е в Чад. Защо да му вярваме, че въобще е бил там?
— Разполагам само с онова, господин президент, което ми казва Кастило. Той му вярва, а Чарли е много добър в това да отделя истината от лъжата.
Президентът изсумтя.
— И какво прави в момента
— Той е в къщата на бащата на Милър в покрайнините на Филаделфия. Отделът за борба с тероризма към полицейското управление във Филаделфия ще уреди среща на Кастило и Милър с някои от техните хора, които работят под прикритие в мюсюлманските групировки, които са два вида — араби-мюсюлмани и приели исляма, предимно афроамериканци, за да видят дали ще установят някаква връзка на терористите във Филаделфия.
Стюардът влезе в стаята с табла с две големи чаши уиски, купа лед и кана вода.
— Един много добър бърбън за президента — каза той. — И един наистина евтин скоч за секретаря.
— Много ти благодаря — каза Хол с усмивка.
— Причината да пиете евтин скоч, господин секретар, е, че никой не искаше да го купи. Можете ли да повярвате, че това питие е поставено в бъчва в Шотландия преди двайсет и четири години и едва сега са успели да го продадат?
— Сега, като се изясни въпросът за питието на секретаря, Джери — каза президентът, — знаем, че аз не съм единственият приятел, който Мат Хол има тук, а и в целия свят.
Стюардът излезе.
— А сега — какво, господин президент? — запита Хол.
— Натали каза, че вече почти е време да се върна във Вашингтон. Може би с твоята оставка в джоба си. Ще изчакам генерал Нейлър да ни докладва, че самолетът не е в Чад и никога не е бил там.
— Господин президент, а искате ли да ви подготвя оставката си?
— Не. Накрая може би ще ми се наложи да я поискам, но не обичам да хвърлям хората на вълците заради собствените си грешки, особено когато те не са направили нищо, а само са се постарали да изпълнят по най-добрия възможен начин моите заповеди.
(ЧЕТИРИ)
Абеше, ЧАД
23:05, 9 юни 2005
Двама мъже, облечени в свободни памучни роби, каквито обикновено носят жителите на пустинята в Чад, седяха в малка светла палатка на триста ярда от края на пистата на летището в Абеше.
Единият беше сержант Фредерик Дъглас Луис, много висок и много слаб двайсет и шест годишен младеж от Балтимор, в чийто дом на стената висеше негова снимка в пълна униформа. На нея той беше прегърнал през раменете африканец — много висок и много слаб уатуси — в роба, застанал на един крак, подпиращ се на дълга патерица. И двамата младежи се усмихваха широко в обектива на фотоапарата. Като се вгледаше отблизо, човек можеше да забележи, че двамата младежи имат едно и също лице. Луис, който беше изключително добър в работата с дигитални фотоапарати, беше наложил своето лице върху тялото на африканеца.
Също така беше наложил лицето на своята съпруга върху снимката на Джанет Джаксън в един доста разкриващ формите костюм. Мисис Луис, чийто баща беше пастор във Втората африканска методистка епископална църква в Балтимор, никак не се радваше на тези снимки.
Сержант Луис беше свързочник в екипа на „Грей Фокс“. Той седеше, стиснал между краката си оборудването за комуникации, и се опитваше да направи подобрения. Отнемаше му малко по-дълго време от обикновено, но накрая всички лампички светнаха в зелено.
— Готови сме, подполковник — каза сержант Луис.
Подполковник Томас Дж. Девънпорт, който командваше екипа на „Грей Фокс“ и който, необичайно за него, също така командваше операцията на поверения му екип, даде сигнал на сержант Луис с вдигнати палци, но не вдигна поглед от своето оборудване за комуникации, което лежеше на земята до краката му. То приличаше на малък лаптоп. Девънпорт прочете онова, което беше написал:
1. ВСИЧКО ВЪРВИ ДОБРЕ.
2. ПТИЦАТА Е БИЛА ТУК ДО ПАДАНЕТО НА МРАКА ВЧЕРА.
3. БИЛИ СА ИЗВЪРШЕНИ РЕМОНТНИ РАБОТИ:
А. РАЗПИТЪТ НА ПЕТНАЙСЕТ ОТ МЕСТНИТЕ, НА ОСЕМ ОТ КОИТО МОЖЕ ДА СЕ РАЗЧИТА.
I. „ТУК БЕШЕ ГОЛЯМ ПЪТНИЧЕСКИ САМОЛЕТ.“
II. БИЛИ СА МАХНАТИ ОТЛИЧИТЕЛНИТЕ ЗНАЦИ НА САМОЛЕТА И НАПРАВЕНИ НОВИ; НЕ РАЗПОЛАГАМЕ С ДАННИ ЗА НОВИТЕ ОТЛИЧИТЕЛНИ ЗНАЦИ.
III. ВСИЧКИ СЕДАЛКИ СА БИЛИ СВАЛЕНИ.
IV. НА БОРДА СА БИЛИ КАЧЕНИ ГОЛЕМИ „ГУМЕНИ ПАЛАТКИ“, ОПИСАНИЕТО НА МЕСТНИТЕ ЗА ДОПЪЛНИТЕЛНИ РЕЗЕРВОАРИ ЗА ГОРИВО.
V. С ИЗКЛЮЧЕНИЕ НА ДВАМА ЧЛЕНОВЕ НА ЕКИПАЖА, КОИТО БИЛИ В „ПИЛОТСКИ УНИФОРМИ“ И ОТ НЕГРОИДНАТА РАСА, НЕ СА БИЛИ ВИДЕНИ БЕЛИ МЪЖЕ ИЛИ ПРЕДСТАВИТЕЛИ НА ЗАПАДНА ДЪРЖАВА.
Б. ДРУГИ ПОДРОБНОСТИ:
I. КУПЕНО Е ВЪЗДУШНО СРЕДСТВО, ПРЕВОЗВАЩО ТРИМА ДУШИ, ОТ ТЪРГОВЕЦ.
II. ОСТАНАЛА Е ПРИБЛИЗИТЕЛНО ПОЛОВИНАТА ОТ ОЛЮЩЕНАТА БОЯ И СТОМАНЕНОТО ПОКРИТИЕ, ПАДНАЛО С НЕЯ.
III. НАМЕРИХМЕ СЛЕДИ ОТ ГУМИ НА ГОЛЯМО ВЪЗДУШНО СРЕДСТВО.
4. ОБОБЩЕНИЕ:
А. ТУК Е ИМАЛО ГОЛЯМ РЕАКТИВЕН САМОЛЕТ.
Б. МАРКИРОВКИТЕ СА БИЛИ СВАЛЕНИ И ПОДМЕНЕНИ, СЕДАЛКИТЕ СА БИЛИ СВАЛЕНИ, НА БОРДА СА КАЧЕНИ РЕЗЕРВОАРИ, КОИТО ВЕРОЯТНО НЕ СА МОНТИРАНИ.
В. САМОЛЕТЪТ Е ИЗЛЕТЯЛ В НЕИЗВЕСТНА ПОСОКА ВЧЕРА С ПАДАНЕТО НА МРАКА.
Първият параграф отразяваше добре свършената работа на шестима мъже с всичкото им оборудване, които бяха направили успешен парашутен десант и бяха провели мисията си, без да бъдат забелязани, което, естествено, означаваше, че никой не беше убит, ранен или изгубен.
Вторият параграф отразяваше с вероятност девет десети онова, което подполковник Девънпорт смяташе за истина. Останалото от съобщението отразяваше негови мисли и предположения.
Съобщението нямаше адрес и подпис. Както работеше системата в момента, съобщението щеше да бъде получено единствено от генерал Брус Дж. Макнаб и той щеше да знае от кого е изпратено.
Когато подполковникът натиснеше копчето за изпращане, съобщението щеше първо да бъде кодирано, а после изпратено до сателит, който обикаляше земята на височина от 27 000 мили. Сателитът, който беше програмиран да го направи, щеше да предаде съобщението на устройство, което друг човек на „Грей Фокс“ беше програмирал да изпрати на генерал Макнаб, като мине първо през кралската въздушна база в Медина, Мароко. После, когато генерал Макнаб напечаташе седемцифрения код за достъп, съобщението щеше първо да бъде разкодирано, а после показано на екрана на обикновен лаптоп. Целият този процес щеше да отнеме от три до десет секунди, което щеше да зависи основно от бързината, с която генерал Макнаб щеше да набере кода за достъп.
Подполковник Девънпорт погледна сержант Луис, който се увери, че все още всичките лампи светят в зелено, а после даде знак на подполковника с вдигнат палец. Подполковник Девънпорт натисна копчето за изпращане на съобщението, изправи гръб и изпъна рамене.
По някаква причина, в моменти като този, подполковник Девънпорт винаги мислеше за онова сигнално устройство, което го беше очаровало, когато, още като млад лейтенант, го беше видял в Музея на армейското разузнаване във Форт Хуачуа, Аризона. Като сигналното устройство, което използваше сега,
