положих изпит и добих свидетелство и лиценз „А“ за радиотелефония. Веднага ме изпратиха във Форт Монмът и ми възложиха работата на инструктор. Всички, с изключение на мен, бяха сержанти, така че прекарвах повече време пред радиото и на контролния пункт, отколкото в инструктажи. И тогава се появи онзи и ми каза, че ако подам молба за
— Това звучи ли ти познато, лейтенант Кастило? — запита генерал Макнаб, после обясни: — Самият лейтенант Кастило завърши съвсем скоро училището за парашутисти в Бенинг и курса „Q“.
Кейси погледна Кастило, но не отговори на забележката на Макнаб.
— И така, завърших курса — продължи той — и ме направиха сержант, дадоха ми петдневен отпуск и изпратиха току-що навършилия ми деветнайсет години задник във Виетнам, което се оказа едно от най- неприятните преживявания в живота ми. Цялото време във Виетнам прекарах в тим „А“, в Лаос. Но успях да се опазя жив и невредим и ме изпратиха обратно у дома. Дългокос кучи син и гаджето му, което не носеше сутиен, все още си спомням циците й, ме заплюха на летището и ме нарекоха „убиец на бебета и малки деца“. По същия начин ме посрещнаха и на летището в Атланта, но този път жената, която ме заплю, приличаше на баба ми. А после дойдох тук и започна процесът по демобилизирането ми. Имаше и заключителна церемония. Единствената причина, поради която отидох, беше, защото мислех, че копелетата са напълно способни да ме изправят пред военния съд, защото съм се отлъчил самоволно. И така, строяват ни всички, призовават вниманието ни и ето, че марширува онзи полковник от зелените барети. „Извадете носните си кърпички, момичета“ — казва той. И наистина има това предвид. И така, след около минута всички стоим с носните си кърпички в ръка. „Добре, момичета — казва копелето. — Издухайте си носовете.“ Чудим се, какво, по дяволите, става, но чинът му е достатъчно висок, така че всички си издухваме носовете. „Добре — казва той. — Приберете кърпичките. Времето за сълзи мина. Знам, че се чувствате унижени от първия до последния човек. Но вие сте част от войнското братство. И никога няма да го изгубите. И е по- добре да разберете, че онова, през което сте преминали, ви прави специални. Можете да направите всичко, всичко, което решите, всичко, за което се сетите. Вие сте десет крачки пред всички други. Можете да бъдете всичко, което пожелаете. Аз не ви съжалявам. Горд съм, че служих с вас. Поздравявам ви.“ Поздрави ни, като отдаде чест и каза: „Освободете всички, старши сержант.“ И се отдалечи.
Погледите на Кейси и Макнаб се срещнаха. Кастило не се съмняваше, че онзи полковник е бил сегашният генерал Макнаб.
— И аз се върнах в Бостън и се опитах да изпия всичката бира на пристанището — продължи Кейси. — И тогава баща ми каза, че трябва да се опитам да помисля за бъдещето си и че може би трябва да се възползвам от предимствата си на ветеран във войната и да се запиша в градската пожарна команда като ченге или може би пощенски служител. Не исках да разнасям пощата, нито да бъда ченге или пожарникар. И се запитах каква част от речта на онова копеле е била истина и каква — не. Дали наистина можех да постигна всичко, което реша? Трябваха ми два дни, за да си събера ума и да реша какво искам да правя, но на следващия отидох в Масачузетския технологически институт, потърсих професора по електроинженерство и му казах, че не съм завършил гимназия, но съм служил във Виетнам и затова зная повече от другите както за техниката, така и за хората, но че искам да науча още повече. В института нямаха много бедни ирландски деца, незавършили гимназия, но онази есен аз станах едно от тях. Първата година учех редовно, а вечерта посещавах вечерната гимназия, така взех диплома за гимназиално образование. Завърших като бакалавър след две години, а след още три взех магистърската си степен. Бях все още в института, когато получих Кръста на Военновъздушните сили.
— Онази прощална реч съм я произнасял поне петдесет пъти — каза Макнаб.
— Наистина вярвате в онова, което говорите, нали?
Макнаб кимна.
— И така, с риска да се повторя, добре дошли у дома, сержант Кейси — каза Макнаб и вдигна чашата си с бира, за да го поздрави.
— Благодаря — каза Кейси и вдигна бутилката си, за да се чукне с Макнаб и Кастило.
— И така, какво можем да направим за вас? — запита Макнаб.
— Време е за разчистване на сметките — каза Кейси.
— Моля?
— Време е да ви се отплатя — каза Кейси. — Освен ако не греша, което не се случва често, вашето комуникационно оборудване е изостанало поне с пет, ако не и с десет, години.
Макнаб помисли малко, преди да отговори.
— Разполагате с оборудване, което според вас армията може да купи?
— Да, разполагам с оборудване, с което според мен
— Не съм сигурен, че ви разбирам — каза Макнаб.
— Ще ви покажа с какво разполагам. Вземете каквото решите. Безплатно. Ще го отпиша като техника за проучване и развитие — каза Кейси. — Изпратете ми списък и аз ще ви набавя необходимото.
— Но вие говорите за голямо количество оборудване — каза Макнаб. — Сигурно го знаете.
— Знам. Аз съм богат, наистина страшно богат ирландец, което нямаше да стане, ако не бях повярвал истински във вашата реч и не бях се записал в Масачузетския технологически институт.
— Исусе Христе! — каза Макнаб.
— Никакво обвързване, генерале — каза Кейси. — Когато чух какво правят момчетата ви в Ирак, реших, че е крайно време да се погрижа за братята си от воинското братство. И ето ме тук.
— Преди да сте променили решението си, откъде и как да подхванем тази работа? — запита Макнаб.
— Защо това момче да не дойде до Невада с мен в моя самолет? — каза Кейси. — Нека той да направи предварителния оглед.
— Искате да кажете, сега? — запита Макнаб.
— Мисля, че първо ще изпия още една бира и ще хапна нещо.
— Стягай си багажа, Чарли — нареди Макнаб.
Кастило понечи да стане.
— След малко — каза Кейси и направи знак с ръката си, в която държеше бутилката бира, да седне. Погледна Макнаб. — Ако нямате нищо против, генерале. Отдавна не съм хапвал хляб с братята си.
Пролетта на 2005
(ДВЕ)
303 „Конкорд съркъл“
Бала Синуид, Пенсилвания
16:55, 9 юни 2005
Мобилният телефон на Чарли Кастило звънна точно когато Бети Шнайдер завиваше и навлизаше в алеята пред тухлена къща в колониален стил, разположена зад половин акър безупречно поддържана морава.
— Ало?
Не последва отговор, но се чу звук — съскане — който предполагаше, че от другия край на линията има някой.
— Ало?
Отново не последва отговор. След миг съскането престана. Кастило погледна навън през прозореца и видя, че са близо до гаража, който можеше да подслони три автомобила. Над гаража имаше апартамент, в който беше живял през последната си година в „Уест Пойнт“, когато армията беше на учение във Филаделфия. Видя също така генерал-майор Х. Ричард Милър, вече пенсиониран, който пресичаше моравата. Когато стигна до пилона със знамето, той спря и загледа автомобила им.
Бети спря и всички слязоха.
