— Изчакайте, моля, ще ви се обади сенатор Франкенхаймер — каза онзи, който се обаждаше.
Сенатор Джордж Дж. Франкенхаймер от Републиканската партия в щата Невада беше председател на Комитета по въоръжените сили в Сената. Генерал Макнаб и лейтенант Кастило чуха онзи, който се обаждаше, да казва тихо, като че ли беше закрил слушалката с ръка:
— Успях да се свържа само с помощник-командира, сенаторе.
Друг глас, също тихо, каза:
— По дяволите!
А после, след миг, вече по-високо, се чу:
— Добро утро, генерале. Тук е сенатор Франкенхаймер. Страхувам се, че не разбрах как е името ви.
— Макнаб, сенаторе.
— Как сте тази сутрин, генерале?
— Много добре, благодаря ви.
— Генерал Макнаб, запознат ли сте с корпорацията „АФК“?
— Името ми е познато, сенаторе.
— Те са, както обичат да казват, на върха на технологиите по прехвърляне на данни.
Макнаб не отговори.
— „АФК“ е съкращение от Алойзиъс Франсис Кейси — каза сенатор Франкенхаймер. — Основателят, който също така с председател на борда на директорите.
Макнаб отново нищо не каза.
— Чувате ли ме добре, генерале?
— Чувам ви чудесно, сенаторе.
— „АФК“ имат офиси навсякъде из страната, главно в Масачузетс, където са близо до Технологическия институт на щата и до Силиконовата долина в Калифорния. А основната си лаборатория са избрали да построят в Лас Вегас, където е и главната резиденция на мистър Кейси. Той беше много щедър към мен в предизборната ми кампания, както и към Републиканската партия.
Макнаб не каза нищо.
— Мистър Кейси иска да дойде в специалния военен център, генерал Макнаб, и ме помоли да ви се обадя, което, разбира се, направих с удоволствие.
— И какво ще прави той тук? — запита Макнаб.
— Това не е споделил с мен, генерале.
— И кога би искал да дойде? — запита Макнаб.
— Той ще дойде около единайсет часа.
— С военен хеликоптер?
— Със собствения си самолет.
— Сенаторе, знаете ли, че центърът е затворен за цивилни самолети?
— Мистър Кейси очевидно знае това, защото следващото, което ме помоли да направя, е да помоля секретаря на военния център да направи изключение за него. Той ще се приземи, както казах, в центъра около единайсет часа. Може ви да предложа, генерале, защото ще е в наш общ интерес, да направите така, че мистър Кейси да се почувства добре дошъл?
— Разбирам ви, генерале — каза Макнаб.
— Моля ви да опънете червената пътека, така да се каже.
— Точно така.
— Бях щастлив да разговарям с вас, генерале — каза сенатор Франкенхаймер и затвори.
Генерал Макнаб свали слушалката от ухото си, погледна я гневно и каза:
— Кучи син!
После погледна лейтенант Кастило.
— Чарли, този ирландски кучи син с политическите връзки е твой. Не знам дали е просто любопитен, или иска да ни продаде нещо, но съм готов да се обзаложа, че е по-скоро второто.
— Сър, и какво трябва да правя с него?
— Аз ще платя обяда на копелето, но това е всичко, което ще направя. Обядът ще е уреден в клуба за един часа. Заведи го до помещенията за високопоставени особи, ако иска да прекара тук нощта. Но го дръж далеч от мен, ако е възможно. Заведи го на разходка до хълма Смоук Бомб. Заведи го до музея. Заведи го на разходка с хеликоптера над живописния Форт Браг. Каквото и да е. Просто дръж този кучи син далеч от мен. Ясно ли е?
— Да, сър.
Пред сградата имаше две превозни средства, които бяха оставени на разположение на помощник- командира. Едното беше блестящ от чистота маслиненосив „Шевролет“, а другото — хеликоптер „Бел HU– 1F“, боята на който беше такава, че да не отразява нищо.
Колата се караше предимно от сержант Том Фени, но в момента той разговаряше с втория пилот Робърт Килиън. Кастило си спомни името му в последната секунда, малко преди да се приближи до тях.
Сержант Фени отдаде чест, когато Кастило приближи. Килиън, беше с десет години по-възрастен от Кастило, а беше с по-нисък ранг, но това нито изненадваше, нито обиждаше Кастило.
— Трябва да вземем едно високопоставено лице от летището на центъра — каза Кастило.
— Искаш да отида дотам с колата? — запита Фени.
До този момент Кастило мислеше да посрещне мистър Кейси с колата за служещите в центъра.
„Не мисля, че генералът ще има нужда от хеликоптера. А дори и да има, Килиън не може да го пилотира сам. Ще трябва да занимавам мистър Кейси до обяд, а това прави почти два часа. Генералът каза да го заведа на разходка с хеликоптер. Може би това предложение няма да му се хареса. Да питам ли генерала дали да използвам хеликоптера? Но той ще ми се развика, каза в никакъв случай да не го безпокоя!“
— Да, Томи, закарай колата дотам — нареди лейтенант Кастило, после погледна Килиън. — Всичко наред ли е с хеликоптера, Килиън?
— Това високопоставено лице цивилен ли е?
— Да.
— Имаш нужда от писмено разрешение, младши лейтенант, за да возиш цивилни.
— Всяко правило има изключение.
Мястото пред сградата беше запазено за паркирането на превозните средства на полковниците и наземният контрол на центъра никак не беше щастлив, когато Кастило приземи хеликоптера там.
— Имаш ли разрешение?
— Ще взема едно високопоставено лице.
— Тогава можеш да използваш района, който е отреден за високопоставени лица.
В 11:02 на свободното място до хеликоптера се приземи частен реактивен самолет „Лиър“.
Кастило слезе от хеликоптера и тръгна към самолета, а от сградата на наземния контрол излязоха полковник и подполковник от Военновъздушните сили — последният носеше отличителните знаци на дежурния за деня — и също тръгнаха към самолета.
Кастило отдаде чест, но и двамата го изгледаха така, сякаш искаха да кажат: „Какво, по дяволите, искаш ти?“
Вратата на самолета се отвори и излезе много дребен мъж с бледо лице в костюм, който му беше доста широк. Полковникът от Военновъздушните сили залепи усмивка на лицето си и му подаде ръка.
— Мистър Кейси? Добре дошли във въздушната база „Поуп“.
Кейси кимна и пое протегнатата му ръка.
— Не знаем на какво дължим вашето посещение, но за нас е чест да сте наш гост.
— Тук съм, за да видя
— Да, сър — каза Кастило. — Аз съм помощникът на генерал Макнаб. Генералът съжалява, че не може да дойде лично…
— Генерал Макнаб шотландец ли е? — отново го прекъсна Кейси. — Горе-долу, толкова висок? — Той
