повдигна ръка, за да определи с жест предполагаемия ръст. — Искам да кажа, той не е ли едно дребно копеле?
— Генералът е толкова висок, сър — каза Кастило и посочи.
— Кога ще го видя? Предполагаше се, че знае за идването ми?
— Сър, генералът се надява, че ще обядвате с него…
Кейси погледна часовника си.
— Сега е единайсет и две минути. Кога е обядът?
— Точно в един следобед, сър. В офицерския клуб.
— Дотогава има два часа. Какво, според него, ще правя през цялото това време?
— Сър, генералът реши, че може би ще искате да разгледате…
— С това? — запита Кейси и посочи хеликоптера.
— Да, сър. Запознат ли сте с този вид хеликоптери, сър?
— Имам два такива — каза Кейси и тръгна към хеликоптера.
Кастило даде знак на Килиън да запали двигателя, отдаде чест на офицерите от Военновъздушните сили и затича след мистър Алойзиъс Франсис Кейси.
Докато го настигне, Кейси беше влязъл вътре и дори закопчаваше колана си. Кастило взе шлем със слушалки от стената и го подаде на слабия и жилав ирландец.
— Ако сложите това на главата си, сър, ще мога да ви давам информация за онова, което виждате.
— Като екскурзовод, така ли? А вляво… И вие ли ще летите с нас?
— Да, сър.
— Колко време сте летели в такъв хеликоптер?
— Малко над шестстотин часа, сър.
— Вие сте младши лейтенант — каза Кейси.
Това прозвуча като обвинение.
— Да, сър.
Кейси го гледа внимателно няколко секунди, сви рамене, взе шлема със слушалките и започна да го разглежда с явно презрение.
— О’кей — каза Кейси. — Да видим първо хълма Смоук Бомб, а после Макол. О’кей?
— Както желаете, сър.
Кейси постави шлема на главата си.
— Добре, да тръгваме. Може би Файетвил, също. Гарата, автогарата и летището.
В един без пет минути, след въздушно посещение на Форт Браг, Кемп Макол и Файетвил, Кастило приземи хеликоптера на определеното за това място пред офицерския клуб.
Кейси вече беше слязъл на земята, докато Кастило стигне до вратата.
— Мисля, че отново надхитрихме смъртта, така ли е? — запита Кейси.
— Да, сър, предполагам, че е така.
— Къде е полков…
— Сигурен съм, че той ви чака вътре, сър.
Кейси тръгна към главния вход на офицерския клуб, а Кастило отново заподтичва след него. След като влязоха във фоайето, Кейси се обърна и изгледа Кастило с изражение на лицето, което питаше: „Добре, а сега — накъде?“
— Мисля, че генералът ще бъде в главната трапезария, сър — каза Кастило и посочи.
Бригаден генерал Брус Дж. Макнаб се изправи, когато видя дребния и жилав ирландец в широкия костюм да върви към масата му с Кастило по петите си.
— Мистър Кейси? — запита той и подаде ръка. — Моето име е Макнаб.
— Знам кой сте, генерале — каза Кейси.
— Мога ли да ви предложа коктейл, сър?
— Вие пиете?
— Сега сме в работно време, мистър Кейси. Аз…
— Ще взема „Шлиц“, моля — каза Кейси. — В самолета имаше всичко, с изключение на бира.
Макнаб направи знак на келнерката и поръча бутилка „Шлиц“, но след това промени решението си.
— Донесете три бутилки — каза той. — Мисля, че идеята да пием бира е много добра.
— Аз ще ви изчакам отвън, сър — каза Кастило.
— Останете — нареди Кейси.
Макнаб го погледна, но нищо не каза.
— Лейтенант Кастило… Какво е това име, италианско ли е?
— Име на тексаски мексиканци, сър.
— Не приличате на тексаски мексиканец — каза Кейси. — Лейтенант Кастило ми показа от въздуха главния пост, Макол и Файетвил — обясни Кейси.
— Радвам се, че ви е било забавно.
— Може ли да задам един въпрос за него?
— Разбира се.
— Къде е получил отличията, които носи?
— В Ирак.
— Аз съм патрулирал по-дълго, отколкото трая тази война — каза Кейси. — Мислите ли, че ги е заслужил?
— Аз му ги дадох, мистър Кейси — каза Макнаб, като малко настръхна. — Заслужил ги е.
— Той е пилот, нали?
— Но заслужи отличията на земята, мистър Кейси — каза Макнаб, като избираше внимателно думите си и се опитваше да потисне назряващия си гняв.
— Сега, докато летяхме с хеликоптера, си мислех… — поде Кейси, поколеба се, после продължи: — Спомням си едно момче, авиатор, капитан Уокър от свързочните войски. Той се опитваше да ни измъкне в Лаос…
— Да разбирам ли, че сте били във Виетнам?
— Бях зелена барета във Виетнам, генерале — каза Кейси. — Нека ви разкажа историята. Хеликоптерът му попадна под автоматичен обстрел и беше свален на земята. Пилотът не беше пострадал, но хеликоптерът нямаше да може да излети оттам. Помощник-командирът изтича при Уокър и му каза: „Не се тревожи, ние сме зелени барети и ще те измъкнем оттук. Вероятно ще успеем да се върнем обратно за около седмица или десет дни.“ Уокър го погледна, той беше лейтенант и много приличаше на този тук, и реши, че, колкото и да опитва, той все пак не е Джон Уейн. „Лейтенант — каза той — нека ви кажа нещо за структурата на американската армия. Свързочните войски са едновременно свързочна и бойна единица. Аз съм най- старшият в бойната част, така че поемам командването.“ После огледа останалите от нас и запита: „Някой има ли проблеми с това?“ Беше едър и изглеждаше доста лукав, цялото му лице беше в белези и не се бръснеше често. В джоба му имаше две гранати, на кръста — пистолет 45-ти калибър и носеше карабина „Ремингтън 1100“. Естествено, никой нямаше проблеми — всички схванахме какво иска да каже. „Добре — продължи той. — Първо ще унищожим моята машина и после ще се измъкнем оттук. Някои да има термична граната?“ Бяха ни необходими петнайсет дни да се измъкнем оттам. Когато полковникът разбра, че Уокър се е справил с това, той го награди с отличие. Чух, че бил единственият авиатор от свързочни войски, който е бил награден с отличие.
— Чувал съм тази история и преди — каза генерал Макнаб. В този момент дойде келнерката и донесе изстудената бира и три чаши. — Добре дошли у дома, мистър Кейси.
Мъжете мълчаливо гледаха как келнерката поставя чашите пред тях и налива бира във всяка, после тя каза:
— Ще се върна след малко, за да взема поръчката ви.
— Да — каза Кейси, след като тя се отдалечи. — Така и не изявих желание да вляза в
