целта му беше да позволи комуникацията между войската и щаба. Устройството в Хуачуа като че ли никога не е било използвано — изглеждаше така, сякаш беше произведено в завода в Уолтъм, Масачузетс, миналата седмица. То беше разположено на дървена тринога, краката на която можеха да бъдат нагласени според височината или според неравностите на терена. На върха му — където човек би могъл да очаква да види фотоапарат — имаше колекция от обикновени огледала, лост и устройство за наблюдение. Патрулите на кавалерията, които са гледали за враждебните индиански племена, са носели това устройство със себе си и докато наблюдавали за индианците, също така търсели възвишения, откъдето могат да виждат командния си пост и където да могат да разположат устройството.
Предаването на данни било много просто: слънчевите лъчи били отразявани от огледалата и препращани към командния пост. Като се работело с лоста, можело да се прекъсне отразяването на слънчевите лъчи. Ако се освободи много бързо преградата, се получавал къс сигнал, който отговарял на точка от Морзовата азбука. Да се задържи лостът малко по-дълго долу, означавало да се изпрати тире. Разбира се, изпращането на данни по този начин отнемало много време, но пак било много по-бързо от това да се изпрати човек на кон, за да каже къде са били видени враждебни индианци.
Според подполковник Девънпорт, кавалерията може би е използвала едно, две или повече такива устройства, поставени в редица. Сигналите били предавани от едното устройство на другото, докато стигнели лагера. Това изисквало съобщението да бъде записано от някоя от междинните станции и после предадено отново. За това било необходимо много време, разбира се, но все пак проблясването на слънчевата светлина било много по-бързо от способите на индианците за предаване на съобщение — използвало се парче еленова кожа, което регулирало пламъците на огъня и така дима, който предавал съобщението.
Следователно сержант Луис не беше изненадан, че светлините продължаваха да светят в зелено, нито когато дванайсет секунди след това проблеснаха две лампички, които му показаха, че съобщението е било предадено и че разкодирането му е било успешно.
Това устройство наистина беше много добро. Произведение на изкуството. Луис знаеше със сигурност, че армията не разполага с такова, че
Трийсет секунди след като съобщението беше предадено, започна да мига жълта светлина. Сержант Луис натисна копчето, което позволяваше съобщението да бъде чуто, и след три секунди няколко пъти премигна синя лампичка, а после остана да свети стабилно.
— Ще получим гласово съобщение, подполковник — каза сержант Луис и сложи малките слушалки на ушите си.
Подполковник Девънпорт сложи на главата си подобни слушалки, после постави малък микрофон пред устните си.
— Чувате ли ме, едно-нула-едно? — стигна до тях гласът на генерал Макнаб.
— Чуваме ви, сър. Сила на звука пета степен.
Настъпи закъснение от около седем секунди, през което време думите на подполковник Девънпорт да бъдат закодирани с цифри, предадени, а след това разкодирани, за да стигнат до ухото на генерал Макнаб, после, по същия начин, дойде отговорът на генерала.
— Добро изпълнение, едно-нула-едно — каза гласът на генерал Макнаб в ухото на Девънпорт. — Предайте и на другите поздравите ми. Работя по въпроса и ще бъдете измъкнати оттам с първите утринни лъчи. И така…
Звукът рязко прекъсна.
Да се закодира и предава звуков сигнал, беше по-трудно, отколкото да се направи това с данни, а способностите на устройството явно си имаха граници.
След седем секунди, съобщението беше подновено.
— … дотогава всички трябва да сте готови. Донесете ми сувенири. Следва още след час. Прието?
— Прието — каза в микрофона подполковник Девънпорт.
(ПЕТ)
Офисът на секретаря по отбраната
Пентагонът
Арлингтън, Вирджиния
17:10, 9 юни 2005
Мисис Тереза Слейтър, която беше на четирийсет и две и приятно закръглена, стилно облечена и работеше за уважаемия Фредерик К. Бидърмън, който пък беше секретар по отбраната вече половината си живот (Бидърмън я беше довел със себе си от компанията „Форд“ и тихо и незабележимо — и може би незаконно — лично уреди заплатата й от правителството, така както беше уредил и заплащането й от „Форд“) подаде глава през вратата на офиса му.
— Генерал Уидърс е тук, сър — каза тя.
— Колко мило! Ще помолиш ли генерала да влезе, моля? — отговори той достатъчно високо, за да го чуе всеки, който беше в чакалнята.
— Да, сър.
Тя му се усмихна. Знаеше какво е отношението на Бидърмън към Уидърс — той го смяташе за надуто копеле, което обаче е абсолютно необходимо, защото е много добро в онова, което върши. Същите думи те използваха и в Детройт, за да описват с тях различните изпълнителни лица.
Генерал-лейтенант Уилям У. Уидърс носеше малко кожено куфарче и влезе в офиса след миг, следван от един подполковник и един лейтенант. И двамата носеха тежки кожени куфарчета.
От своя страна генерал Уидърс гледаше на секретар Бидърмън като на човек, който страда от комплекс за превъзходство над другите и който отново е доказал, че може да бъде безмилостен кучи син. Но, от друга страна, Уидърс беше научил, че Бидърмън говори онова, което мисли, никога не казва нещо, в което не е сигурен, и думите му са ценни като златото — все качества, които генерал Уидърс рядко откриваше в цивилните представители на правителството и със сигурност не откриваше в политиците.
— Добър ден, господин секретар — каза генерал Уидърс.
— Добър ден, господа — каза Бидърмън и посочи редицата столове, наредени пред бюрото му.
— Преди да започнем брифинга — каза Бидърмън и отвори отделението на бюрото, където държеше пурите си, за да извади три дълги доминикански пури, — питам от лично любопитство дали намериха изчезналия „Боинг“.
Пушенето беше забранено в Пентагона. Генерал Уидърс беше чул история, в която вярваше, че когато някой напомнил това на Бидърмън, отговорът на секретаря бил, че се интересува толкова от това, колкото отделът му — от хомосексуализма и че най-добрата политика в случая била: „Не задавай въпроси и няма да получаваш отговори, които те безпокоят.“
Генерал Уидърс изчака Бидърмън да завърши ритуала с подрязването и запалването на пурата.
— Господин секретар, всъщност това е първа точка от списъка ми.
Това привлече вниманието на Бидърмън.
— О! И какво става?
Генерал Уидърс махна с лявата си ръка. Лейтенантът и подполковникът мигновено се изправиха и излязоха от офиса.
— Какво, по дяволите, става, Уидърс? — запита Бидърмън. — Твоите хора няма нужда да знаят?
— Въпросът е малко деликатен, господин секретар — каза генерал Уидърс.
— За Бога, изплюй камъчето!
— Съжалявам, че не разполагам с цялата картина, господин секретар — каза генерал Уидърс.
— Исусе Христе! Да видим с какво разполагате!
— Господин секретар, запознат ли сте с операцията, която провежда в момента „Грей Фокс“?
— Не, не съм.
— Имам информация, че „Грей Фокс“ провеждат операция.
— Водена и поръчана от кого? И за какво?
