— Разбирам.
— Надявам се да е наистина така. Ще държим връзка, Чарли.
Линията прекъсна.
„Питам се къде ли е той? Вероятно в Ню Йорк, защото е по-лесно да си невидим в голям град, отколкото в малък. Но може да е и във Вашингтон. По дяволите, би могъл да е навсякъде. А дори от ФБР да са успели да проследят обаждането, то повече от сигурно идваше от мобилен телефон, който би могъл да бъде захвърлен веднага след приключването на разговора. Питам се какво толкова е направил, та се страхува ФБР да не го намерят?“
Кастило осъзна, че всички го гледат. Първа наруши мълчанието мисис Милър.
— Ела в къщата, Чарли — каза тя. — Всички са дошли тук, за да ти благодарят.
— Трябва да се обадя по телефона — каза Чарли. — Наистина. Важно е.
— Тогава ще ти дадем минута — каза генерал Милър.
— Защо ти не дойдеш с нас, Бети? — предложи мисис Милър. — Да се срещнеш с останалите членове на семейството. Може би ще искаш да се освежиш?
— Благодаря.
Кастило изчака всички да влязат в къщата, после погледна Дик Милър.
— Кенеди — каза той.
— Чух.
— Самолетът не е вече там. Изхвърлили са седалките и са сложили допълнителни резервоари…
— Сложили? Или монтирали? Или натоварили?
— Не каза. Една от въздушните линии на Певснер е превозила резервоарите от Могадишу до Нджамена. А оттам са закарани с камион до Абеше.
— И ти му вярваш?
Кастило кимна.
— Той няма представа къде е самолетът в момента, и истински се тревожи, че може да замеся в тази работа и ФБР.
— Те търсят ли го?
Кастило сви рамене.
— Влез в къщата, Дик. Няма да ми трябва повече от минута.
Милър погледна къщата. По-големият му брат и леля му Бел бяха на входната врата и като че ли се канеха да излязат на моравата.
— Държат ме под око, нали така? — пошегува се Милър и отиде да попречи на Кенет Милър и леля Бел да излязат.
Кастило набра номера, който го свързваше с централата на Белия дом.
(ТРИ)
Кемп Дейвид
Планините Кейтъкин, Мериленд
17:00, 9 юни 2005
Президентът на Съединените щати се беше облегнал назад в удобното кресло и се опитваше да разбере за какво се отнася разговорът, който Хол водеше, от това, което чуваше само от едната страна. След малко се отказа от тези си опити и натисна малък бутон, който се намираше под масата до стола му. След миг се появи стюард в бяло сако.
— Да, господин президент?
— Време е да пийнем нещо — каза президентът. — За мен малък „Мейкърс Марк“… — Направи пауза и запита: — Мат?
Хол го погледна и той направи жестове, които подсказаха на Мат, че става въпрос за пиене.
— Скоч, моля — каза секретарят на отдел
— И скоч. Евтин скоч. В този момент секретарят не се радва на особеното благоразположение на президента.
Стюардът, чернокож и белокос мъж, който изглеждаше достатъчно достолепно, се усмихна.
— Един добър бърбън и един евтин скоч. Да, сър. Нещо за хапване, господин президент?
— Защо не?
Стюардът отново се усмихна и излезе.
— О’кей, Чарли — каза Мат Хол в телефонната слушалка. — Дръж ме в течение.
Той замислено остави слушалката на мястото й, облегна се назад и погледна президента с вдигнати вежди.
— Да се върнем към играта — каза президентът и посочи дъската, разположена на масата между тях. — Шах и мат.
Секретарят погледна дъската.
— По дяволите!
— Винаги те бия — каза президентът. — Защо си изненадан?
— Надявах се, че умът ви може да е зает с други неща — каза Хол. — Беше майор Кастило.
— Нашият вече не толкова таен агент — каза президентът. — Поне това успях да разбера.
— Току-що отново му се е обадил Хауърд Кенеди, бившият служител на ФБР, който сега работи за руския търговец на оръжие.
— И?
— Кенеди му казал, че „727“ е бил в Абеше, но вече не е там. С нови, неизвестни регистрационни табели и пребоядисан в цветовете на някоя авиолиния. Коя авиолиния, само Господ знае. Мистър Кенеди също няма представа къде е в момента самолетът.
— Господи!
— Чарли Кастило каза и нещо друго. Кенеди е знаел къде е Кастило и дори нарочно е подчертал, че това му е известно. Чарли каза, че единственият начин Кенеди да узнае това, бил чрез хората, които работят в мрежата на мобилните телефони и които могат да проследят обаждането до най-близката клетъчна антена.
— С други думи, този Кенеди може да прави това, което служителите на ФБР не могат, без да са получили разрешение от съдия?
Хол кимна.
— Кастило също каза, че Кенеди изглеждал много загрижен, че ще подскажем на ФБР нещо за него. Кастило каза, че няма представа къде е Кенеди и че Кенеди добре знае това. Така че тревогите и страховете на Кенеди са малко необичайни.
— Този човек търсен ли е?
— Не знам. Казах ти, че ФБР… дори самият Марк Шмит беше… Шмит никак не искаше да ми предаде досието на Кенеди. Трябваше наистина да го притисна, за да го направи. — Той направи кратка пауза. — И, смутен съм да призная, но не съм проверил дали са занесли досието в офиса ми тази сутрин.
— О’кей. Да помислим. Марк Шмит, от ФБР знае, че този Кенеди е гнила ябълка. За тях той е нежелано усложнение. Те не искат да знаеш, както и някой друг да знае, колко високо положение е стигнала тази гнила ябълка в Бюрото или какви тревоги им е причинил.
— О’кей.
— Но това може би не оправдава Марк Шмит, че е пренебрегнал „молбата“ на Натали Кохън и не ти е предоставил исканите документи. Това е нещо различно и с това ще се заема аз.
— Да, сър.
— Но защо да вярвам на думите на този човек? Твоят човек…
— Чарли Кастило? Сега той е моят човек, така да се каже, нали?
— Не. Съжалявам. Лош избор на думи. Аз го забърках в това и Кастило е
