Докато оставяше слушалката на мястото й, той погледна Бидърмън. Президентът се усмихна на Бидърмън.
— Какво неочаквано удоволствие, господин секретар — каза той. — Всъщност аз и Мат тъкмо говорехме за вас.
Секретар Бидърмън определено не се радваше да чуе това.
— Без коментар? — попита президентът.
— Господин президент, ще ми кажете ли какво става?
— Две много важни неща — каза президентът. — Първото, и информацията идва от източник, на който може да се вярна, е, че група терористи от Сомалия са отвлекли онзи „Боинг 727“ от Ангола, за да го разбият в Камбаната на свободата. Самолетът е кацнал в Абеше, Чад, за да му бъде сменена маркировката и инсталирани допълнителни резервоари за гориво. Но в момента очевидно пътува за някое друго летище, откъдето може би ще излети за Филаделфия.
— Мога ли да запитам защо не съм бил информиран, господин президент? — запита студено Бидърмън.
— Второто — продължи президентът, без да обърне внимание на въпроса му — е, че полицейският комисар във Филаделфия, на когото трябваше да кажем за тази възможност, има намерение да информира кмета на Филаделфия утре в 16:15. Последиците са очевидни: Това или ще бъде прието с безразличие от обществеността, която ще го сметне за празни приказки, или ще настъпи масова истерия. Мат и аз ви чакахме, за да проведем конференция по телефона оттук между нас и Натали Кохън, за да решим какво ще предприемем.
— Доколко може да се вярва на вашия източник? — запита Бидърмън. —
— Всички реагират по този начин. Наистина не знаем защо са избрали тази цел. Мат току-що говори по телефона с майор Кастило, който е във Филаделфия, и се надяваме да имаме отговор по-късно тази нощ.
— Кой, по дяволите, е майор Кастило? — запита рязко Бидърмън.
— Човекът, когото лично аз натоварих да разбере какво знаят — и кога са го узнали — разузнавателните агенции за изчезналия самолет — каза президентът. — Той е изпълнителният помощник на Мат.
— Не разбирам, господин президент.
— Знам, и вината за това, че не разбираш, е моя — каза президентът. — Сигурен съм, че имаш един-два въпроса…
Той се засмя тихо.
— Пропускам ли нещо? — запита, все така рязко, Бидърмън. — Има ли нещо смешно, което аз не мога да доловя?
— Не, въобще нищо смешно няма в тази работа — каза президентът. — Но смехът често е реакция на хора, изпаднали в ужас. А аз съм ужасен, Фред.
Бидърмън го гледа внимателно и замислено един дълъг миг.
— Доколко може да се разчита на източника ви, господин президент? Доколко може да се вярва на това, че самолетът ще бъде разбит в Камбаната на свободата?
— От една страна, източникът не е от онези, на които ЦРУ, ФБР и прочие агенции биха гласували доверие. Руски търговец на оръжие. Може би най-известният. Александър Певснер…
— Това име ми е познато — прекъсна го Бидърмън.
— Както казах, досега информацията, която ни е дал, отговаря на истината.
— И как ви е предал въпросната информация?
— Чрез майор Кастило.
— Наистина ми е много трудно да разбера това, господин президент — каза Бидърмън. — Защо е замесен Певснер? И защо да му вярваме?
— Мисля, че е по-добре да започнем от началото — каза президентът.
Бидърмън кимна.
— Пийни едно питие, Франк — каза Хол. — Вероятно ще имаш нужда от него и когато пишеш мемоарите си, не искам да си спомниш, че ние сме пили, а ти — не.
Бидърмън погледна Хол, после — президента. И накрая сви рамене.
— Защо не?
Президентът натисна бутона, чрез който викаше стюарда, после погледна Бидърмън.
— Когато се разгневих, че никой — нито една агенция, имай предвид — не може да каже къде е изчезналият самолет — започна президентът, — обадих се на Натали и Мат и…
(ДВЕ)
303 „Конкорд съркъл“
Бала Синуид, Пенсилвания
17:31, 9 юни 2005
Думите „Да, сър“, които майор Карлос Гуилермо Кастило произнасяше по мобилния си телефон, бяха по-скоро рефлексно действие, отколкото отговор на забележките на секретаря на отдел
Остави телефона в джоба на ризата си и видя, че генерал-майор Х. Ричард Милър е излязъл в коридора, където Чарли беше отишъл да проведе телефонния разговор.
— Не се опитвах да подслушвам разговора, майоре — каза генералът. — Искам да разменя една-две думи с теб насаме.
„Майоре? Какво ли е станало сега, че се обръща така официално към мен?“
— Да, сър. Разбира се.
Генерал Милър отвори вратата и направи знак на Чарли да мине пред него. Влязоха в малък, много грижливо подреден кабинет, чиито стени бяха целите заети от лавици с книги. Имаше и поне дузина снимки в рамки. На едната се виждаше генерал Колин Пауъл, очевидно направена във Виетнам. Имаше три снимки на Дик Милър. На едната той беше в униформа заедно с баща си пред „Уест Пойнт“ и беше направена, Кастило го знаеше, защото той беше направил снимката, точно преди последния парад, след който следваше заря. На втората се виждаше Милър, който получаваше капитанските си пагони от генерал Милър. А на третата се виждаше генерал Милър, вече пенсиониран и в цивилни дрехи, да поставя майорските пагони на Дик.
— И тук можем да поговорим — каза генерал Милър и затвори вратата. — Моля те, чувствай се свободен да използваш кабинета ми, ако пак се наложи да говориш по телефона.
— Благодаря ви, сър.
— Разбирате, майоре, че не ви моля за секретна или поверителна информация.
— Да, сър?
— Искам да ви предложа помощта си в онова, с което се занимавате тук.
— Много мило от ваша страна, генерале, но не мога да се сетя с какво бихте могли да ни помогнете.
— Разбирам — каза генерал Милър. — Благодаря, че ми отделихте от времето си, майор Кастило.
Обърна се и понечи да отвори вратата.
„Всичко може да върви по дяволите, ако човек не може да се довери на генерал, завършил «Уест Пойнт», чийто дядо е бил на хълма Сан Хуан с Десета кавалерия…“
— Генерале, дайте ми минутка, моля ви — каза Кастило.
Генерал Милър се обърна.
— Онова, което ще ви кажа, сър, не може да бъде споделено с когото и да е без мое разрешение — каза Кастило. — Моето или на Дик.
— Тогава, може би ще е най-добре да не ми казвате нищо — каза генерал Милър. — Чувствата нямат
