Кастило се усмихна на Бети Шнайдер.
— Можеш да му кажеш, сержант — каза той.
— Работя в Бюрото за борба с тероризма, генерале — каза тя.
— И извадихме късмет с шефа на въпросното бюро, генерале — обясни Кастило. — Служил е в
— Има само още нещо, майоре — каза Бети. — Главен инспектор Крамер съветва майор Милър да проведе срещата, а не вие. И да се облече подходящо за случая.
— Заради мястото, на което отивате? — запита генерал Милър.
Тя кимна и каза:
— Белите мъже, също като нов „Форд Седан“, предизвикват съмнение на „Уест Селзър стрийт“ след падането на мрака…
— Да се облече подходящо? — запита генерал Милър.
— Работни дрехи, за предпочитане мръсни и скъсани — каза Бети.
— Мисля, че имаме такива в гаража — каза генерал Милър.
— Къде ще сменим колите? — запита Кастило.
— На отдел „Вътрешни работи“ е казано да ни дадат онова, от което имаме нужда — каза тя. — Те имат цял гараж, пълен с такива коли. Ще сменим колата на „Дангън роуд“. В центъра на града. Недалеч от мястото, където отиваме.
— Има ли оръжие, което Дик може да вземе, генерале? — запита Кастило.
— А ще има ли нужда от оръжие? — запита генерал Милър и погледна Бети Шнайдер.
— Човек никога няма нужда от оръжие, докато не възникне наистина такава, генерале — каза тя.
Генерал Милър дръпна централното чекмедже на бюрото си и извади полуавтоматичен пистолет, модел 1911А1 45 АСР. Увери се, че не е зареден, и го подаде на Бети.
— Произвеждаха ги в завода „Франкфорд“ — каза той. — Пълнителят е за пет, не за седем, патрона. Използваха ги всички офицери.
Тя внимателно го разгледа.
— Хубав е — каза и вдигна поглед към него. — Ще го прибера в чантата си и ще му го дам по- късно.
— Защо не му дадете и това? — запита той и й подаде пълнителя с пет патрона, който също извади от чекмеджето.
— И като му го дадете, кажете му, че ако е възможно, искам да го получа в същото състояние, в което му го давам.
— Да, сър — каза тя, но очевидно беше смутена от забележката му.
— Което означава, че не бива да се стреля в пристъп на гняв или друг афект — каза генерал Милър.
(ТРИ)
Кемп Дейвид
Планините Кейтъкин, Мериленд
17:55, 9 юни 2005
— Мога ли да говоря свободно, господин президент? — запита Бидърмън след няколко минути.
Президентът вдигна и двете си ръце с дланите нагоре, с което искаше да каже, че се предава.
— Допреди около трийсет секунди — започна секретарят, — не приемах вашите аргументи, каквито и да бяха те, че сте оправдани в пропуска си да ме информирате за събитията. Аз съм секретар по отбраната. И имам право да знам какво става.
— И какво се случи преди трийсет секунди? — запита тихо президентът.
— Разбрах, че позволявам на своето деликатно его да ми пречи да възприемам реалността — каза Бидърмън. — Двата набиващи се в очи факта — а може би фактът е само един — че вие сте президентът и главнокомандващ американските въоръжени сили. Според конституцията защитата на страната лежи на вашите плещи. Вие имате властта да правите каквото пожелаете. Щом веднъж осъзнах това, нямах проблеми с възприемането на факта, че вие имате право да изпратите някакъв си майор да провери как всичките генерали вършат работата си. В това има още по-голям смисъл, като се има предвид, че ако нещо не е наред, да се напише официален доклад за причините по каналния ред ще отнеме месеци. А след единайсети септември ние знаем, че не винаги разполагаме с толкова време. И като ви познавам добре, зная, че вашето нежелание да узнаете дали всичко е наред по каналния ред — тоест, да напишете молба и да поискате проучване — е свързано с това, че така няма да си създадете политически врагове.
— Истината, Фред — каза президентът — е, че идеята да направя това по каналния ред въобще не ми е хрумвала. Аз просто исках тихо и безшумно да узная кой какво е научил и кога го е научил. Мислех, че така ще добия поне малко представа как работят разузнавателните ни агенции. А най-тихо и безшумно това щеше да стане, като използвам майор Кастило. Никой нямаше да обърне особено внимание на един майор. Това е всичко, така се случи.
— Така се случи, господин президент? — каза Бидърмън. — Не разбирам.
— Май попаднах право в гнездото на осите. Щом ти си научил за тази операция на „Грей Фокс“ и, както призна, си бил бесен, почакай, докато научи директорът на ФБР.
— Извинете, господин президент. И какво от това, с всичките ми уважения? Вие сте открили, всъщност майор Как-му-беше-името е открил…
— Кастило — прекъсна го секретар Хол. — Майор Карлос Гуилермо Кастило.
— … между другите неща — продължи Бидърмън, — че директорът се кани да освободи от длъжност друг майор, който е свършил добре работата си в Ангола, и че директорът е далеч по-загрижен да пази задника си, отколкото да проучи връзката на руския търговец на оръжие със събитията.
Президентът го погледна с вдигнати вежди, но не каза нищо.
— А без Чарли, господин президент — прекъсна го Хол, — никога нямаше да открием нищо за Кенеди. Шмит, абсолютно съм сигурен, нямаше да ни даде доброволно тази информация.
— За Кенеди? — запита Бидърмън. — Кой е той?
— Бивш служител на ФБР, който сега работи за Певснер — каза президентът. — Не знаем каква длъжност е заемал във ФБР, преди да напусне, но като съдим по неохотата на Марк Шмит да даде досието му, не мисля, че е била незначителна фигура.
— Ако бях параноик — каза Хол, — а Господ ми е свидетел, че вече започвам да се чувствам по този начин, бих казал, че между Шмит и директора на ФБР има конспирация да кажат на нас, всъщност на президента, само това, което би искал да чуе.
— Това е изключително сериозно обвинение, Мат — каза президентът.
— А как по друг начин бихме могли да интерпретираме случилото се, господин президент? — отговори Хол.
— Господин президент — каза Бидърмън, — нима молбата или по-скоро заповедта на Натали Кохън не беше да се даде на Мат всичко, което поиска, и то веднага?
Президентът го гледа един дълъг миг.
— Разбрахме, Фред — каза той.
— И което е по-важно — продължи Бидърмън, — майор, как му беше името… Кастило е открил повече за липсващия самолет от всеки друг. А нима това не е техен приоритет? Нали те трябва да неутрализират този проклет самолет, преди онези лунатици да го разбият в Камбаната на свободата или да направят нещо друго, също толкова налудничаво, с него?
— Нима предлагаш, Фред, да не спъваме по никакъв начин майор Кастило? — запита президентът.
— Точно така. Канех се да предложа да го изпратите във Форт Браг, за да ръководи „Делта форс“ и „Грей Фокс“ в операцията по неутрализирането на самолета, но…
— Но какво?
— Познавате ли генерал Макнаб? — запита Бидърмън. — Искам да кажа, лично? Едно проклето копеле.
