— Том ще изпрати кола на патрула по магистралите до Северната гара. Те ще те откарат първо до хотела, а после и до летището.
— Благодаря.
Когато стигнаха до Северната гара, не се виждаше кола, която да прилича на такава от патрула по магистралите. Бети спря в неосветения район и изгаси фаровете. След миг две коли спряха в района до гарата.
— Ето я и твоята кола — каза тя. — Най-вероятно ще те кара Том.
Бети светна с фаровете веднъж.
— Аз ли да отида при тях, или те ще дойдат при мен?
— Ти тръгни, а когато те видят, те…
— Беше чудесна, Бети, много ти благодаря.
— Аз ще се погрижа за Дик — каза тя. — Не се тревожи.
И тя го целуна леко по устните, нейните бяха топли и меки.
„Тази целувка не е целомъдрена — помисли си Кастило. — Но със сигурност не е и страстна. Нещо средно. Нежна.“
— Исусе! — каза той.
— Да, Исусе — каза тихо Бети. — Аз наистина не исках това да се случи.
Кастило я докосна по бузата с върховете на пръстите си, но не направи опит да я целуне.
— Тръгвай, Чарли — каза Бети.
Той извърна бързо глава и я целуна. Тя отговори, но след малко обърна глава.
— Тръгвай, Чарли — каза. — Моля те.
Той излезе от колата и тръгна към гарата. Една от колите тръгна към него. Той спря и зачака. Колата мина покрай него. Втората кола също тръгна и спря пред него. Кастило влезе и затвори вратата. Между предните и задните седалки имаше преграда. Тапицерията на задните седалки беше от тежка материя. Колата тръгна и към него се обърна един много едър и много черен полицейски служител, който носеше кепе, което изглеждаше прекалено малко за него.
— Първо в хотел „Уоруик“, а после — на летището. Така ли?
— Да, моля.
— Облегнете се и се насладете на пътуването — каза патрулът по магистралите и колата потегли по „Норт Броуд стрийт“.
(ШЕСТ)
Полицейският служител — Кастило забеляза, че е само сержант — се беше облегнал на колата, когато Чарли излезе от хотела с багажа си. Той взе куфара от Чарли, отвори задната врата, хвърли куфара в багажника, изчака Чарли да влезе и затвори вратата. Портиерът на хотела очевидно се чудеше какво става.
Бяха изминали пет или шест пресечки и бяха спрели на светофара на „Саут Броуд стрийт“, когато мобилният телефон на сержанта звънна.
— Изчакай малко, лейтенант — каза сержантът и се обърна назад. — За вас е, но връзката не е добра заради бариерата, която колата представлява.
Колата спря до тротоара, сержантът слезе, отвори задната врата и подаде телефона на Кастило.
— Ало?
— Тук е Том Шнайдер.
— Мисля, че сме се срещали и преди — каза Чарли. — Наистина оценявам…
— Да. И къде служите вие, във ФБР или някъде другаде?
— Някъде другаде.
— Е, чуйте ме добре. Видях какво правехте със сестра ми в колата.
— Наистина не знам какво да отговоря на това — каза Чарли. — Беше…
— Не отговаряйте. Просто слушайте. Ако продължавате да се занасяте със сестра ми, ще ви счупя и двата крака. Разбрахте ли ме?
— Чух ви съвсем ясно, лейтенант.
— По-добре не се връщайте във Филаделфия — каза лейтенант Шнайдер и сложи край на разговора.
Чарли върна телефона на сержанта, който очевидно беше чул разговора, защото каза:
— Той наистина ще го направи. По-добре е да обърнете внимание на думите му.
После затвори вратата, седна на предната седалка и колата се вля в движението по „Саут Броуд стрийт“.
— Коя авиолиния? — запита сержантът от патрулите по магистралите, когато наближиха международното летище във Филаделфия.
Не бяха обсъждали тази тема. Всъщност през цялото време умът на майор Карлос Гуилермо Кастило беше зает със спомена за очите на Бети Шнайдер — и с устните й, — както и с думите на брат й.
— Няма да пътувам с авиокомпания — каза той. — Ще изпратят самолет за мен.
— Кои са тези „те“?
— Отдел
— Не се ли шегувате?
— Има ли общ терминал на това летище? — запита Чарли. — Или нещо подобно?
— Не знам — призна сержантът. — Ще видя дали мога да намеря някой служител на летището.
На половината разстояние между тях и изходите за различните линии сержантът видя друг полицай, който носеше бяла шапка, и натисна клаксона, за да привлече вниманието му. Когато това не помогна, той пусна сирената за миг и това даде желания ефект. Един от служителите на летището изтича при тях за голямо удивление и наслада на повече от трийсет пътника.
— Вашето име Кастинго ли е? — запита служителят на летището, след като го бяха запитали къде ще кацне самолетът на Тайните служби.
— Кастило — каза Чарли.
— Както и да е — каза служителят и погледна сержанта. — Трябва да го закарате до участъка.
Участъкът се оказа малка сграда в края на паркингите. Сержантът отвори задната врата на патрулната кола за Чарли и след като Чарли взе багажа си от багажника, двамата влязоха в сградата.
Тя беше, както видя Чарли, малко полицейско управление. Имаше „бюро“ — издигната платформа — при което стояха един сержант и един ефрейтор. А в едната част на помещението имаше две килии. „Решетките“ представляваха свързани една с друга метални вериги, но се виждаха добре от мястото, където стоеше сержантът, така че едва ли някой затворник би могъл да мине между тях незабелязан.
Джоуел Исаксън, тайният агент от охраната на секретаря Хол, се подпираше на импровизираното подвижно „бюро“. Чарли тръгна към него, следван по петите от сержанта от патрулите по магистралите. Като видя Чарли, Исаксън се усмихна, след което кимна леко с глава към микрофона, скрит под ревера му.
— Том — каза той. — Дон Жуан току-що влезе.
Кастило се запита как ли ще изглежда следното: сержантът от патрулите докладва, че успешно е закарал пътника на летището, и казва, че е бил посрещнат от федерален агент, вероятно човек на Тайните служби, който го е нарекъл
— Здравей, Чарли — каза Исаксън. — Идваш тъкмо навреме. Не съм те чакал повече от пет минути. Самолетът те чака.
— Не очаквах да видя точно теб, Джоуел — каза Кастило, докато се здрависваха.
— ФБР най-сетне изпратиха онова досие, за което шефът молеше — каза Исаксън. — Нали се сещаш, досието на новия ти приятел?
Кастило кимна.
