— Какво става, сержант? — запита той.
— Сър, мисля, че е по-добре да вземете това — каза сержантът и му подаде телефона. — Обажда се помощник-командирът на Осемнайсети въздушен корпус.
Майорът взе телефона.
— Тук е майор Триуорд, сър. Дежурният офицер за деня. С какво мога да ви помогна, сър?
Майорът погледна Кастило.
— Извинете ме, сър, вие ли сте специалният помощник на секретаря по вътрешната сигурност?
Кастило кимна.
— Да, сър, той е тук — каза майорът и подаде слушалката на Кастило.
— Сър — каза сержант Лефлър, — на мен той каза, че е майор от армията.
— Тук е майор Кастило, сър — каза Чарли в телефонната слушалка.
— Ето, чувате ли, той отново го каза, сър — каза сержант Лефлър на дежурния офицер.
— Това пак съм аз, сър — каза Чарли в слушалката. — Прикрепен съм към отдел
— Да, сър, току-що пристигнах с личния самолет на секретаря. Заповедите ми са да докладвам на генерал Макнаб.
— Той не ми показа и заповедите си, сър — каза сержант Лефлър. — Аз го помолих да го направи.
— Да, сър. Ще бъда тук — каза Чарли в слушалката. — Благодаря ви, сър.
Той подаде телефона на майора от Военновъздушните сили.
— Генералът ще дойде да ме вземе.
— Сър, мерките за сигурност повеляват никой да не напуска сградата, без да е показал документите си — каза отново сержант Лефлър.
Майорът го погледна, но не отговори.
— Онова, което искам да знам, е как така цивилен самолет е кацнал тук без разрешение и защо не ми е казано за това — каза майорът на сержанта.
— Пилотът обяви полета като план с първа степен на секретност на
— Вие да не би да сте и в Тайните служби? — запита майорът.
„Всъщност аз съм специален агент на Тайните служби. Искате ли да видите значката ми?“
Чарли се засмя тихо. Беше почти кикот.
— Нещо смешно ли казах?
— Не. Всъщност, майоре, аз също съм майор.
Генерал-майор Х. В. Гонзалес, висок пет фута и пет инча, доста мургав, с маслинена кожа и тежък не повече от 130 паунда, влезе наперено в сградата десет минути по-късно, следван от помощника си и един полковник, и двамата с ръст доста над шест фута. Всички носеха маскировъчни пустинни бойни униформи.
Помощник-командирът на Осемнайсети въздушен корпус се огледа и отиде право при Кастило. Чарли побърза да стане, когато той се приближи.
— Вие ли сте Кастило?
— Да, сър.
Генерал Гонзалес превключи на испански.
— Името Елейн Нейлър говори ли ви нещо?
— Да, сеньор.
— А как е първото име на съпруга й?
— Алън, сеньор.
— Но ние нямаме привилегията да го наричаме на първото му име, нали?
— Аз — не, сър.
— Генерал Нейлър ми каза, че вие сте по произход от тексаските мексиканци, че говорите прекрасно испански и работите за секретаря по вътрешната сигурност и че той няма ни най-малка представа защо доктор Натали Кохън се е обадила, за да каже, че идвате тук по заповед на президента. Това достатъчно обобщение ли е?
— Да, сеньор.
— Хари — каза генералът, като отново заговори на английски, — помогни на майор Кастило с багажа.
Пред основната сграда беше паркиран син „Плимът“.
— Вие ще седнете отпред, до мен — нареди генерал Гонзалес на испански, след като се настани зад кормилото.
— Да, сеньор — отговори Кастило.
— За какво беше цялата тази шумотевица в сградата? — запита Гонзалес.
— Моя грешка, сър. Помолих сержанта да се обади на дежурния офицер, за да ми осигури транспорт. А те никога не са чували за мен. А после не можах да намеря документите си от армията.
— А защо сте се обадили на дежурния офицер? Не знаете ли, че генерал Макнаб командва Осемнайсети въздушен корпус?
— Освен ако глупостта не е извинение, сър, нямам извинение. Бях помощник на генерал Макнаб, когато беше командващ дежурното. И се обадих там. Не беше умно от моя страна.
— О, значи познавате генерал Макнаб?
— Да, сър. Къде е той, сър?
— Не мисля, че трябва да знаете това.
— Сър, тъй като познавам много добре генерал Макнаб, мисля, че е толкова близо до провежданата операция на „Грей Фокс“ в Абеше, колкото въобще е възможно.
— Бих искал да знам откъде вие сте чували за Абеше — каза генерал Гонзалес. — Повечето от хората от Форт Браг, които знаят за това, са на задната седалка.
— Сър, операцията трябваше да провери дадена от мен информация.
— И?
— Информацията беше потвърдена, сър. Отвлеченият самолет е бил там, но в момента не е там.
— Добре. Щом знаете толкова много, значи не сте външен човек. Генерал Макнаб е в Менара, Мароко, с някои други хора и един „С–17“, с който да прибере хората, ако нещо се обърка с отвеждането им от Абеше, което ще стане с първите утринни лъчи. Веднага щом операцията приключи, той и хората ще се върнат тук с онзи „С–17“. Полетът трае пет часа.
— Благодаря ви, сър.
— Проблемът в момента е какво да правя с вас.
— Сър?
— Преди да говоря с генерал Нейлър преди двайсет минути, очаквах някакъв важен цивилен гост. И сме ви приготвили помещенията за ВИП посетители, майор Кастило.
— Защо не ме оставите при хълма Смоук Бомб, сър?
— Не. Последното, от което имаме нужда, е още вдигане на шум, когато отново не можете да намерите документите си. Ще ви заведем в стаите за ВИП посетители. Само не казвайте на никого, че сте майор.
— Да, сър.
Изминаха няколко минути, през които генералът шофира мълчаливо из Форт Браг. После каза:
— В армията има доста неприятна работа, но една от тези, начело в списъка, е да си помощник на генерал Скоти Макнаб. Това вероятно е дори по-лошо, отколкото да си негов помощник-командир.
— Аз мислех за това като за придобиване на ценен опит, сър.
Генерал Гонзалес се засмя.
— Хари, чу ли това?
— Да, сър.
— Запиши си го.
— Да, сър.
