— Хари, искам да останеш с майор Кастило. Дай му едно питие, после го сложи да си легне. Изглежда уморен, а мисля, че през утрешния ден ще има възможност да придобие много „ценен опит“.
— Да, сър.
XIV.
(ЕДНО)
Форт Браг, Северна Каролина
22:50, 9 юни 2005
Апартаментът за ВИП посетители, в който настаниха Кастило, се състоеше от спалня, хол и малка трапезария, малък офис и кухненски бокс. Беше с размери около две трети от апартамента му в „Мейфлауър“. Към него беше прикрепен и млад сержант в добре изгладена камуфлажна униформа.
— Да накарам ли сержанта да ви приготви питие, сър? — запита помощникът на генерал Гонзалес.
Той беше капитан. Табелката на гърдите му казваше, че името му е Брустър. Над гърдите му имаше отличителните знаци на старши парашутист. А малко над лакътя беше пришита емблемата на Осемнайсети въздушен корпус. Но баретата му беше черна, както и баретата на самия генерал Гонзалес, спомни си Кастило. Така че нито генерал Гонзалес, нито капитан Брустър бяха от
„Каква ли барета носи напоследък генерал Макнаб? Черна или зелена? Очевидно какъвто цвят му харесва.“
— Не — каза Кастило. — Можете да ми кажете къде е барът и да изпратите сержанта да си почива.
— Да, сър — каза помощникът, като не можа да скрие учудването си от резкия тон на Кастило.
Кастило забеляза това.
„Исусе Христе, какво ми става?“
— Сержант, имах много лош ден — каза Кастило. — Ще изпия едно питие и после ще си легна. Няма нужда да стоите заради мен.
— Да, сър — каза сержантът, а после запита: — Сър, а какви са плановете ви за закуска?
— Нищо повече от чаша кафе. Има ли кафе-машина в кухнята?
— Да, сър. Но за мен ще бъде удоволствие…
— Как да ви се обадя, ако имам нужда от вас?
— Номерът на офиса е залепен с лента за телефона, сър, ако имате нужда от нещо.
— Благодаря ви, сержант — каза Кастило и му се усмихна със закъснение.
Когато сержантът си отиде, Кастило погледна капитан Брустър.
— Не исках да говоря така рязко на сержанта — каза Кастило.
— Сигурен съм, че няма проблем, сър — каза капитан Брустър.
— Мога и сам да си приготвя питие и да си легна, капитане — каза Кастило. — Няма нужда и вие да се навъртате край мен.
— Мога да се навъртам и навън, пред апартамента, ако така ще се чувствате по-удобно, сър, но…
— Но генерал Гонзалес е казал да останете при мен, така ли?
— Да, сър.
Кастило отиде в кухненския бокс, където беше видял редица бутилки на плота.
— Знам как е. Бил съм тук, правил съм това и така нататък — каза Кастило.
Капитан Брустър се усмихна.
— Искате ли и вие питие? — запита Кастило, като вдигна бутилка скоч.
— По-добре да не пия.
— Няма да кажа на генерала.
Тогава капитан Брустър каза:
— Добре. Защо не? Благодаря.
Кастило наля уискито в чаша и му го подаде.
— Колко време бяхте помощник на генерал Макнаб? — запита Брустър.
— Прекалено дълго — каза Чарли. — Двайсет и два месеца. Достатъчно дълго, за да знам, че когато разбере, че съм прекарал нощта в апартамента за ВИП гости, ще каже нещо неприятно.
Брустър се засмя тихо.
— А вие?
— Предполага се, че ще съм помощник една година — каза Брустър. — Остават ми още два месеца.
— А после? — запита Кастило. — Искате ли лед? Сигурно има някъде. Или вода? Аз пия уискито чисто.
— Чисто е добре — каза Брустър и добави: — Подал съм молба за
Звънна мобилният телефон на Кастило.
— Ало?
Чу се шум, после „клик“. Кастило постави обратно телефона в джоба на гърдите си.
— Лоша връзка? — запита капитан Брустър.
„Не, беше вероятно онзи ренегат федералният агент, който работи за руския търговец на оръжие и който иска да знае къде съм, а после — да ме впечатли със способностите си.“
Кастило кимна и каза:
— Обзалагам се, че ще звънне отново след минута.
Той включи секундарника на часовника си и чукна чаши с Брустър. След това отново извади телефона от джоба си и набра един от записаните в него номера.
„Кенеди да върви по дяволите. Ако се обади, може да остави съобщение на гласовата ми поща. Но се обзалагам, че няма да иска да остави съобщение, дори за да разбера, че знае къде съм.“
— Да? — отговори женски глас.
— Това моят любим сержант ли е?
— Не сега. Обади се отново след десет минути — отговори рязко сержант Бети Шнайдер.
— Да не би нещо да се е объркало? — запита Кастило. Но още докато произнасяше думите, разбра, че тя е прекъснала връзката и той говори напразно.
„Какво, по дяволите?! Да не би нещо да се е объркало с Дик?“
— Любим сержант, който е жена? — запита капитан Хари Брустър и се усмихна многозначително.
Погледът на майор Кастило му подсказа, че прекосява опасна граница.
Кастило отпи от питието си.
„Последното, от което имам нужда, е алкохол. Умът ми и без това вече не работи както трябва. Обадих се на дежурния офицер, вместо в Осемнайсети въздушен корпус! От друга страна, май не бих могъл да заспя спокойно, без да се отпусна. Дори Дик да се пече на адски огън във Филаделфия, няма как да му помогна оттук, от Форт Браг.“
Отпи още една глътка и тъкмо беше отлепил чашата от устните си, когато телефонът му отново звънна. Той го извади почти гневно от джоба си.
— Да?
— Телефонът ти май не работи добре — каза Хауърд Кенеди.
— Няма ли да ми кажеш къде съм?
— Това ми подсказва, че вероятно вече не си във Филаделфия.
— Ти къде си?
— Някъде над Северна Каролина, предполагам. Използвам един от онези телефони, които са прикрепени към задната седалка и струват десет долара на минута. Ти няма ли да ми кажеш къде си?
— Какво правиш „някъде над Северна Каролина“? Пътуваш нанякъде?
— Всъщност отивам в Канкун — каза Кенеди. — О’кей. Сега е твой ред.
„Тъй като не знам дали истината е, че той е в самолет на път за Мексико и говори с мен по безжичен
